Една вечер, когато птиците вече бяха се прибрали по гнездата си, бяха нахранили своите пиленца и им разказваха приказки, на небето се случи нещо необичайно.
Всъщност на пръв поглед всичко изглеждаше нормално - Слънцето, което от много години живееше сам-само, се прибираше по самотния си път, вятърът си духаше от североизток, Луната мълчаливо изгряваше и се готвеше за нощна смяна, а звездите още ги нямаше. И небето, и земята бяха спокойни и ведри. Отвреме-навреме се чуваше писък, прелиташе сянка на закъсняла птица и отново настъпваше тишина.
Слънцето погледна бегло през рамо отиващия си ден, но внезапно спря и се обърна. Дъхът му секна, очите му се отвориха широко, а последните пламъци около лицето му се разгоряха с нова сила. Обикаляше по този път от незапомнени времена и трудно можеше нещо да го впечатли. Но сега...сега беше различно - странно красива светлина заля земята и оцвети в златно цялото небе. Така понякога светеше преди буря, но буря сега не се очакваше - на небето имаше всичко на всичко три малки, розови облачета, които също изглеждаха стреснати и не смееха да помръднат. Облачетата извиха поглед натам, накъдето гледаше Слънцето. Нямаше нищо. Нищо, нищо, нищо! Ако не броим Луната, но тя винаги по това време си беше там.
- Почакай - продума най-после Слънцето - поговори с мен! Отдавна не съм си говорил с някого.
- Не може - отвърна му тихо Луната - имам работа.
- Че каква работа имаш? Работа има през деня, нощем всички спят.
- Така ли? - усмихна се кротко тя и продължи. Беше бледа, изглеждаше доста уморена, но въпреки това се усмихваше. Очите й не бяха изгубили и капчица от блясъка си. Изящният й силует плуваше в небето като митична ладия.
Слънцето остана там, докато Луната съвсем се отдалечи. То изпусна след нея една дълга слънчева въздишка, обърна се и също пое по своя път. Вървеше бавно, нямаше закъде да бърза, беше минавало оттук милиарди пъти, познаваше небето като собствените си лъчи, затова затвори очи и продължи така. Луната не излизаше от ума му: "Толкова е нежна...откъде намира сили да свети всяка нощ?"
Скоро изгряха и първите звезди на небето. Трепкаха като свещи, подухвани от вятъра. Беше ги запалила Луната - това правеше най-напред, когато започваше работа - палеше небесните свещи. После наливаше на самотните питие и се усмихваше на тъжните. И така до сутринта.
Утрото настъпи в обичайния час. Тъжните и самотните вече бяха заспали и Луната трябваше да продължи пътя си.
- Добро утро! - чу зад рамото си. Беше Слънцето. - Хайде да си говорим!
- Ох, толкова съм уморена! - почти прошепна тя - Искам да спя!
- Добре, извинявай!
- Не се сърди!
- Не се сърдя.
- Обади ми се!
- Добре.
И се разминаха. Всеки си продължи. Сам.
Денят, който следваше, беше тежък. И тъжен. И дълъг. Слънцето не можеше място да си намери. Усещаше в себе си знаците на една отдавна забравена тревога. "Очакването е празна работа и води само до страдание" - повтори си то /знаеше това от баща си, а той беше светил на големи мъдреци/. Сега обаче с безпокойство Слънцето осъзна, че очаква. Очакваше новата среща с Луната. Очакваше дори нещо повече, очакваше... Ха, да му се не види! Сега се подредихме! Но вече беше късно - нищо не можеше да се направи, положението бе повече от ясно - след толкова много време отново беше влюбено. Ами сега?
Едва дочака края на деня. Не беше на себе си. Очите му все гледаха натам, откъдето трябваше да се появи тя. Чака, чака, чака - нищо! "Какво й става, никога не е правила така?"
Тогава за пръв път Слънцето осъзна, че за да се появи тя, то трябва да си тръгне.
И тръгна. Не искаше, но тръгна. Сега тя щеше да изплува, щяха да се видят за малко, да си кажат две думи и пак да се разделят.
- Здравей! - каза когато я видя - Липсваше ми! Ако можеше да вървим заедно и аз да ти светя...
- Ти си светил и на други луни, нали? - невинно попита тя.
- Във вселената има още много луни, но сега ти си моята Луна и аз ще светя само за теб - каза Слънцето, като не спираше да я гледа.
- А аз какво да направя за теб? - усмихна се тъжно Луната.
Слънцето малко се смути, но помисли и отвърна:
- Каквото искаш!......Ако искаш не прави нищо!...Аз ще светя за теб така или иначе...А ти...не си длъжна...Ти...както искаш...
Луната се усмихна, очите й заблестяха и като че ли лека червенина изби по страните й. След малко вдигна поглед и се стресна - денят догаряше, Слънцето продължаваше да я гледа, но вече беше зад тополите и скоро щеше съвсем да се загуби зад хоризонта. Разминаваха се така откакто свят светува, но за първи път на Луната й се прииска срещата да продължи още малко. "Той сега ще свети за мен и от другата страна на Земята..." - помисли си тя и започна да пали звездите.
Тази нощ Луната беше особено красива. Нямаше как да не я забележиш. Хората излизаха от къщите си, за да я видят, влюбените я сочеха и въздишаха, фотографите я снимаха, а кучетата, вдъхновени от красотата й, изпъваха шии и й посвещаваха най-хубавите си кучешки песни. Тази нощ тя излъчваше магическа светлина чак до утрото.
През това време Слънцето светеше с всичка сила от другата страна на Земята. Така се беше разсветило, че без да ще изгори няколко ниви, но дори не забеляза това, защото мислите му бяха другаде. На сутринта изгря с един час по-рано. Земята се разбуди рошава и изненадана. Петлите протягаха шии и се извиняваха със сънени гласове на стопаните си. Цветята не бяха се наспали и едва успяваха да вдигнат красивите си главици, премигвайки срещу първите слънчеви лъчи. А горе, на небето, прикривайки усмивката си, започна да избледнява Луната.
- Хей, ти къде? - учуди се Слънцето.
- Тръгвам си. - отговори тя и примигна - Благодаря, че ме смени по-рано.
- Чакай, аз исках да си поговорим!
- Ами, давай - засмя се Луната - нямаме много време!
- Мисля, че......мисля,че... - заувърта то, като се стараеше да не среща погледа й.
В този миг градският часовник започна да бие. Удари 5 пъти и чак след последния удар Слънцето успя да продължи:
- Мисля, че се привързах към теб...
След това помълча няколко секунди, а когато най-после вдигна глава, Луната вече я нямаше. В небето бе останала само една малка, нежна усмивка. Слънцето я загледа жадно, като че ли искаше да я запомни, да я запечата в сърцето си, да вземе нещо в запас, но колкото по-упорито я гледаше то, толкова по-бързо усмивката се стопяваше, докато накрая съвсем изчезна.
Така измина още един ден, в който Слънцето светеше с мисълта за нея. "Светеше" не е точната дума, защото то ту се криеше зад облаците, където размишляваше на спокойствие, ту се показваше и прежуряше така, че всички хора тичешком се изпокриваха на сянка. Влюбените често се държат така.
Срещнаха се отново привечер. Беше още топло, лек ветрец гонеше облачета по небето.
- Хей! - извика Луната през усмивка.
- Здравей!
Слънцето не знаеше дали тя бе чула онова, което й каза сутринта. И ако беше го чула, дали...Не, по-добре да не мисли за това! Я да я попита нещо по-просто:
- Как си? - с престорена веселост продължи то.
- Добре! - с искрена веселост отвърна тя.
"Хм, измъкна се, - помисли си Слънцето - сега пак аз трябва да кажа нещо."
- Искаш ли да се видим? - това бе единственото, което му дойде наум, но нали трябваше да се действа бързо...
- Ами нали се виждаме.
"Да му се не види! Глупак! - започна да се упреква Слънцето - Кажи й, кажи й!"
- Много си красива! - каза и спря. Искаше да й каже още, че тя осмисля неговото светене, че ако тя си отиде, то ще изгасне завинаги, че не го е казвал на друга луна от милиони години, че... Но... - Много си красива! - успя да повтори и млъкна. Сам не можеше да повярва, че се държи така.
Луната вече беше започнала да пали небесните свещи, когато настъпи тази тишина. Тя се обърна с усмивка, загледа го така, сякаш го виждаше за първи път, приближи се на пръсти, за да не наруши тишината, целуна го и каза:
- Лека нощ!
Мигът, в който седяха и се гледаха беше вълшебен. Колко е продължил, разбраха от вестниците на другата сутрин. На голяма снимка се виждаха те двамата, един зад друг, а над снимката, с огромни букви, беше написано: "Изненадващо слънчево затъмнение в продължение на 7 минути обърка учените".
Както и да е, срещата беше минала добре. Но предстоеше още толкова път...
Какво е станало после? Още никой не знае. Събрали ли са се, не са ли? Старите хора разправят, че от незапомнени времена все така си светят - единият - през деня, а другият - нощем. И така май щяло да продължава - през деня, докато Слънцето свети, Луната ще отива от другата страна на Земята, а през нощта тя ще го сменя, пък то ще отива оттатък... Кога спят, един Бог знае. Само сутрин и вечер се виждат за малко и това им е. Така им било писано, така били наказани, но защо... дори старите хора вече не помнят.
Така свършва и тази история. А може би така започва! Зависи дали сега си лягате или сега се събуждате. На едните - "лека нощ", а на другите - "добро утро"!
автор:Black Cat
Hulite.net
бутони за споделяне
0 коментара:
Публикуване на коментар