Скъпоценният плод

Book by blindmanphoto

 

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:

– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод. Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си.

Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод.

След три години тримата се върнали при баща си.

– Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод?

А той му казал:

– Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е най-сладък. И аз ти купих едно свисло грозде. От всичките плодове, които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкия плод.

– Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си ми донесъл. Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към средния си син.

– Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който най-рядко се намира. Затова отидох в южните страни и ти купих редките плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали, фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ти: избери си, който ти харесва.

– Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях – казал баща му. После се обърнал към най-малкия си син:

– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце?

– Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които ми даде, аз не похарчих за скъпи плодове. Аз постъпих, тате, в едно училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години. Плодовете, които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля, татко, че те са също скъпоценни плодове...

Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал:

– Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш наградата. Защото няма по-скъпи плодове от тия, които знанието дава на човека.

Българска народна приказка 

"Mirror Mirror" ♥ "Огледалце, огледалце"

"Било посред зима и снежинките падали като пух от небето. Една царица седяла до прозорец от черно абаносово дърво и шиела. И както си шиела и поглеждала към летящите снежинки, си убола пръста с иглата и на снега паднали три капки кръв. Червеното изглеждало много красиво на белия сняг и царицата си помислила: "Ех, да имах дете с лице бяло като сняг, бузи алени като кръв и с коса черна като абаносово дърво."
Не минало много време и тя се сдобила с дъщеричка, която била с лице бяло като сняг, бузи алени като кръв и с коса черна като абаносово дърво. Затуй я нарекли Снежанка - бяла като сняг. Ала щом родила детето, царицата умряла.
Като минала една година, царят си взел друга жена. Царицата била хубава, но горда и надменна и не можела да понася някой друг да я превъзхожда по красота. Тя имала едно вълшебно огледало и всеки път като застанела пред него да се огледа, го питала:
Огледалце, не лъжи,
огледалце, повтори,
че със свойта красота
аз съм първа на света!

Огледалото отговаряло:

Ти, кралице, на света
първа си по красота!"

"Снежанка и седемте джуджета"

Автор:
Братя Грим

Сюжетът на "Огледалце, огледалце "   разказва историята на Снежанка (Лили Колинс), чиято зла мащеха (Джулия Робъртс) убива баща й (Шон Бийн) пред очите й, и завзема неговото проспериращо кралство. С помощта на група от седем своенравни, но смели и доверени джуджета, Снежанка се подготвя да се изправи срещу новата Кралица и да върне кралството си. An evil queen steals control of a kingdom and an exiled princess enlists the help of seven resourceful rebels to win back her birthright.  Director:Tarsem Singh Writers:Jacob Grimm (original story), Wilhelm Grimm (original story), and 3 more credits » Stars:Lily Collins, Julia Roberts and Armie Hammer Премиера в България: 16.03.2012 Световна премиера: 16.03.2012 Сценарист: Мелиса Уолък, Джейсън Келър Режисьор: Тарсем Сингх В ролите: Джулия Робъртс, Лили Колинс, Шон Бийн, Арми Хамър, Майкъл Лърнър, Нейтън Лейн Продуцент: Тъкър Тули, Бърни Голдман, Брет Ратнър официален сайт на филма

Задачи за деня

Една сутрин, докато Заекът се разхождал по горската пътека, срещнал Таралежа. Вървял бързо, без да гледа къде стъпва, а в ръцете си държал лъскав тефтер и химикалка.

-Часът е 8.45. В 9.00 трябва хем да съм до поточето, хем да съм се прибрал в къщи.

-Здравей, Ежко! -поздравил Заекът.- Какво ти има? Видях те миналата седмица и изглеждаше добре, а сега си объркан и разтревожен. Като си забол поглед в тефтера, не вдигаш глава от него. Я го остави и ела да изпием едно кафе и да си побъбрим.

-Не мога, Зайо! Имам задачи и то все спешни. Чакай да погледна графика. Ох! Мога да ти отделя три минути, но не повече, защото графика отива на кино.

-Какъв график бе, Ежко? - учудил се Заекът- Познавам те отдавна, но никога не си се движил по график. Винаги си имал време за приятели, за разходки и веселба. Днес не мога да те позная.

-То и аз не мога да се позная, но вече съм друг.- въздъхнал Ежко.- Реших да се променя. Всъщност решението не беше мое, а на жената. Не можела да ме гледа как се мотая по цял ден и винаги имам свободно време. Трябвало да се организирам и да върша повече работа.
-Как и е хрумнало това? Вярно, че си небрежен, разхвърлян и разсеян, но винаги за важните неща си на линия. Не съм чул някога, някой да каже, че не си си свършил работата навреме. Не зная как го правиш, но хем се мотаеш като муха без глава, хем като погледна колко работа си свършил за деня, си мисля, че не спиш.
-Мина това време, Зайо! Вече всички задачи, отбелязвам в тефтера. Всичко е отбелязано по ден и час. Така мога да планирам времето си не за ден, а за седмица напред. Когато свърша някоя работа, слагам кръстче и я отмятам. Колкото повече задачи свърша днес, толкова повече свободно време ще имам утре. Ето от сутринта съм изпълнил цели десет задачи. Сега трябва да те оставям, защото закъснявам от графика.

-Ами добре. Щом имаш задачи, тичай да си ги свършиш. Като ги свършиш днес, утре ще си свободен и ще можем да се видим за по-дълго.

-Аааа.... Утре не мога! Графикът ми е запълнен за цял ден, а и прехвърлих две неща, които не можах да свърша днес за утре. Имам време вдругиден. Свободен съм за пет минути, точно в дванадесет часа на обяд. Тогава можем да се видим, ако не изскочи някоя допълнителна задача. Ох, вече пропуснах времето за още една задача. Ще я прехвърля за вдругиден, а с теб ще се видим някой друг път.

-Чакай, Ежко! Нали уж графикът е за облекчаване? Пък и когато си по-организиран и свършиш днес, част от задачите за утре, утре ще имаш повече свободно време. А ти, уж организираш нещата, а времето не стига.

-Не зная, Зайо. И аз мислех така в началото. Ще нахвърлям нещата, които трябва да направя, ще ги свърша, ще ги отметна и след това ще имам време и за себе си и за приятелите. Само,че когато започнах списъка, се оказа че имам повече задачи, отколкото съм си представял. Освен това и жената допълни списъка. Намери задачи за всяко празно място в графика. В първите дни се справях, но след това всеки ден се налага да прехвърлям неизпълнените задачи за следващия. Вече изоставам със седмица, а задачите всеки ден се увеличават. Сигурно аз съм виновен, защото съм неподреден и разсеян. Ето сега, докато говоря с теб, вече две задачи останаха неизпълнени. Да тръгвам вече, че целият ден ще пропадне.

-Чакай, Ежко!- засмял се Заекът.- Дай да видя, графикът ти. Зная как да ти помогна.
Таралежът подал тефтерът на Заекът, но той дори не го отворил, а го захвърли далече в храстите.
-Готово! Сега, Ежко, кажи ми какви задачи имаш за днес.
-Не, зная.- примигнал Таралежът.- Не може ли първо да намеря тефтера и да погледна?
-После ще го търсиш. Сега ми кажи, какви важни неща трябва да свършиш днес.
-Ами, трябва да напазарувам, но магазинът отваря след час. След това, трябва да набера малко гъби, за да ги приготви за утре жената. След това.... Не си спомням. Искам си тефтера!
-Щом не си спомняш, значи не са важни. - усмихнал се Заекът.- Важните задачи, никога не се забравят. Сега можеш да направиш две неща. Можеш да си потърсиш тефтера и да продължиш да тичаш по график. Можеш и да се разходиш с мен, докато отворят магазина. Ти решавай какво ще правиш. Какво избираш?

източник на текста

ЗИМНА УТРИН

(via umla)

Сутрин слънцето изгрява съвсем розово сред ледената пяна на хоризонтите, сякаш захарен диск натопен в злато. Две тъмновиолетови клончета се пресичат върху замръзналата му прозрачност и отведнъж се разгарят в наниз от бледозелени бисери. Въздухът трепти в лъчисти отражения, пресечени от бледочервени жици и сребърни ленти, които се вплитат; наситен в искри, светлина и леден прах, разтваряйки в миражната си светлина един хаос от остри цветни точки. Сняг, сняг. Дълги сънни пространства от бледини, които внезапно се пазлатяват в леден огън; широки стоманени сенки от дървета сред нежната пухкавост на склоновете, тънка и остра мрежа от клони, които се гравират върху белината в тъмнопурпорни и бледозелени фосфорични черти. Сняг и сияние и радост.
Това е чистотата на пространствата, окъпана в злато и миражи, пребулена в лъчезария от бледи пламъци и кървави звезди, безкрайна, ледена и ясна, с точните си хармонии от звънтяща прозрачност и със светлото си чудо от сребро, емайл и бисери. Ах, зимната утрин - леденият блян на душата, разтворен в сини съзвучия; ясната радост на целия ни живот, стегната в ореол от розови сияния - една единствена утрин, когато сълзите в душата ни замръзват нежно в цветен скреж, за да пречистят в ясни илюзии тъмната ни мъка за живот. И слънцето, зимното утринно слънце, голямото мистично кълбо от розови сънища, изгряващо сред синя прозрачност от хармонии: как спокойна е усмивката му от златна кротост сред химеричните и безкрайни блясъци на ледените искри, - на тия остри цветя от скъпи камъни, капризни, деликатни и горди като мечтите ни. То плува, радостно и студено, през тишината на невъзвратимото, отричайки с ясната си девственост всичката мъка за щастие - сами щастие и покой - това голямо кристално сърце на живота, заскрежено в златните нишки на Самотата.
Ала клоните на дърветата се разгръщат нежно под лъчистия зов на утрото, извити в ясния ритъм на музиката от флейти и звънчета, преплетени в лъчисти тръпки от янтарни светлини и сребърен мрак. В дъното на алеята се нижат бисери върху дълги слънчеви нишки, тичащи в седефената мъглявина на далечината; там се огъва и дипли пространството в чисти тъкани от безцветие: малката зимна царица се крие там, в дъното на сребърната си каляска - бледната снежна дама с розово лице, янтарни къдрици и назъбена корона от зари. Царицата на снежните далечини, изтъкана от сияние, блидност и сребро, малката голяма кукла от фарфор, със сини очи и златна коса: големият яснозелен камък на прозрачния й показалец, нежният шум на нейните одежди от лъчи и снежни звезди, розовият край на ухото й, златистата ивица на ръцете й, нейните малки детски крачка от порцелан. Ах, дамата на нашето сърце и мечтата ни за чиста радост в ледените хоризонти на нашия жизнен път - колко пъти ние сме чакали ласката на малките й лъчисти пръсти да пречисти погледа ни на жаждащи, колко пъти нейната бледа усмивка от корал е чертала строги хармонии в душата ни, за да стегне в кристал тъмното чудо на нашата гордост. Ласката на нежните й пръсти, сякаш захар, разтворена в студен огън - тихото докосване на чистото откровение през сънната тъга на нашите противоречия... снежната царица, снежната царица, малката фарфорна фея в седефената дълбочина на миражите ни за щастие, скъпата кукла на зимната утрин, когато слънцето изгрява розово и чисто.
И ето, сред въздуха се разсипват хиляди широки лъчи, накъдрени в огън, хиляди съзвездия от сини искри, които се разгъват върху небето в дълги святкащи дипли; снегът избухва в ярка белота, а върху бисерите на тънките клони неочаквано се разгръщат в хармонии сребърни звънчета. Един тежък лъч, препълнен със злато, се прекатурва върху синята прозрачност на снега и се дими във виолетови сенки, върховете на дърветата се начупват в триъгълници и бързо светят в златни капки, които се изливат през клоните; а дълбочината на алеята прилича на тънка решетка, направена от стомана и янтар. През сините простори на небето внезапно се понасят насветлени тържествуващи звукове от фанфари, ликуващи металически гласове от лъчи и пурпур: това е ясната песен на зимния ден, който поздравява своята царица - и тогава рояк от сини пажове, обшити със сребро, излизат между стволовете на дърветата, и със звънливи и радостни песни отиват срещу своята бледа господарка, за да й поднесат големи ледени букети от цветя и звезди. В дъното на алеята се разтварят техните нежни костюми в прозрачни сияния, и само острите сенки на дърветата чертаят строги успоредни линии върху бледия янтар на снега. Една тиха светлина се разгаря в златни тъми - и изведнъж се развихря в тържествен и звучен хаос от лъчезария.
Ето я, малката снежна царица на зимата, ето я. Затворете очите си и чакайте тихо, докато светлината от нейния поглед прелее в душата. На колене, малки пажове - раздайте цветята си без да чакате усмивка, и подарете зваздата на душата си без да чаката молба. Малката снежна царица е пред вас, ето я, ето я, защото ние толкова я обичаме. Вижте как очите й греят в радост, а устата й от корал се чертаят кротко в блаженство. Тя е лъчезарна и чиста и свята - душата й е светлина и ние се разтваряме в нея и ставаме ясни и нежни. Не усещате ли в гърдите си ледения огън на смирението и чистия покой на безкрайната обич? Не сме ли ние кротките деца на зимата, приласкани в миражи и преплетени в лъчезария? Вижте, сълзите ни замръзват нежно в цветен скреж, за да пречистят в ясни илюзии тъмната ни мъка за живот. Ние, малките големи деца на зимата, които посрещаме сега нашата нова утрин през през ледения блян на душата, разтворен в сини съзвучия. Ние - и ясната радост на целия ни живот, стегната в кристал, пречистена в светлина и осветена в ореола на розови сияния. Вижте, слънцето изгрява бавно в душата ни - това голямо мистично кълбо от розови сънища сред синя прозрачност от хармонии: как спокойна е усмивката му от златна кротост през химеричните и остри ледени цветя на нашата гордост. То се възцарява, радостно и студено, сред копнежите ни по невъзвратимото, отричайки с ясната си девственост всичката ни мъка за щастие и покой - това голямо кристално сърце на живота, заскрежено в златните нишки на нашата самотност...
В душата ни изгрява слънцето съвсем розово сред ледената пяна от илюзии, сякаш захарен диск, натопен в злато.

автор:Чавдар Мутафов

(via dreamsthatglitterxo)

Шушна на ушенце

-Какво правиш?
- Шушна на ушенце.
- Защо?
- Така таралежите се обясняват в любов.
- Какъв таралеж си ти? Въобще не си бодлив!
- Мислиш, че на нас, таралежите, ни порастват игли от добър живот?
- А от какво?
- Само ако не ни обичат. Ако всичко е наред, сме плешиви и доволни.
- А запаси за зимата? Без бодли гъбки и ябълки как ще носиш?
- Ако ни обичат, винаги ще имаме мляко и сладкиш ... Хм, ще имаме ли наистина?
- Непременно! Ще ми пошушнеш ли още на ушето? Струва ми се, че бодлите ми започват да падат!

източник на текста:

http://prit4ite.blogspot.com

Кралят и Нощта

♥ В едно време, когато самотата още можела да убива, а нежността имала леден дъх и цвят на залез, в едно далечно кралство на ръба на мечтите, живеел смел крал. Смелостта му била толкова пословична, че надлъж и шир се носели легенди за подвизите му. Той бил победил илюзиите, убивайки дракони, бил се изправил срещу страховете си, спасявайки принцеси, бил се справил с вечността, докосвайки се до величието.
Кралят живеел в огромен замък от слънчеви лъчи и есенен скреж, в който прекарвал дните си, лишени от геройства. Той бил добър крал. Макар че живеел сам и тишината на покоите му винаги криела опасността да се превърне в бездна от обвинения и самозаблуди, той съумявал да управлява мъдро и великодушно, с онова спокойствие и милосърдие, присъщо само на истински големите владетели. Хората го обичали и заради постоянната му готовност да се притече на помощ, и заради умението му да се справя с всяка трудност по един невъобразимо елегантен начин, сякаш маха досадна прашинка от рамото си. И кралят бил щастлив. Доколкото е възможно човек да бъде щастлив в замък от слънчеви лъчи… и стаи от тишина, в които личал есенният скреж.
Но един ден…
Един ден, в който кралят блажено почивал на една от 32-те си слънчеви тераси, дошъл вестоносец, който обявил, че група мислители и философи са дошли да го посетят. Кралят не се изненадал- човек с любопитство и жажда за знание като неговите, често бил заобиколен от умни хора, които му разгласявали мъдростта на нови и по-стари времена. И все пак… било четвъртък. Четвъртък бил специален ден за краля- в четвъртък той не приемал посетители освен ако поводът не бил отвлечена принцеса или развилняло се чудовище… Но мислители… днес… тук… Това значело нещо. И кралят се отправил към тронната зала с известно любопитство и едно предчувствие, което обгръщало душата му в мрак…
Вечерта настъпила. Кралят седял в огромната градина на замъка. Сам. И тъжен. И за първи път в живота си толкова объркан, толкова несигурен, толкова раздвоен…
Срещата с мъдреците на новото време била объркала реда в подредения му свят, били се размили представите за добро и зло, а това винаги ставало повод за трагедия… или множество такива. И кралят знаел това.
Затова се опитал да подреди отново мислите си, за да се справи с поредното предизвикателство в живота си… онова, за което не бил подготвен и едва ли някога щял да бъде.

♥♥♥

♥♥♥

Преподавателите и мислителите били дошли в двореца му с една идея- сама по себе си грандиозна, дори величествена. И знаели, че само той може да се справи с трудната, граничеща с невъзможна, задача… Защото те искали да пленят Нощта. Когато чул това кралят едва се сдържал да не ахне- толкова абсурдно звучало всичко. И все пак... Това били мъдри хора, а той бил достатъчно разумен, за да знае, че такива хора си струва да бъдат изслушвани до край.
-Ваше Величество, знаем, че няма да е никак лесно, но ние открихме начин да пленим Нощта… А представете си свят без нея- огрян от слънчеви лъчи и светлина, която влиза право в домовете… и душите на хората. Без мрак, който да ги плаши те ще станат по-добри и по-истински, без несигурността на нощните бури, ще изчезнат и дилемите в живота им. И те ще са по-щастливи, по-мъдри. Направихме редица проучвания, зададохме множество въпроси- и се уверихме- хората не обичат Нощта. Тя ги плаши. Прекалено потайна е, прекалено изменчива, прекалено необятна… Ако можеха- не биха пуснали слънцето дори за миг да изчезне от ежедневието им. Вашите поданици копнеят за вечен ден, сър.
-Но… но… как?- едва успял да промълви кралят, безкрайно объркан от подобна перспектива.
-Ваше Величество, дълго обмисляхме как може да се справим с Нощта, но накрая открихме.
Има една пещера, до Езерото на луната, която е толкова дълбока и мрачна, че дори Нощта може да се изгуби в нея. Вие само трябва да я примамите там, сър. Да я вкарате в пещерата и да залостите входа й. И Нощта… тя ще се изгуби из мрачните сенки докато се превърне в спомен.
-Аз… ще обмисля предложението Ви и ще Ви уведомя съвсем скоро за решението си. Благодаря Ви!- и кралят напуснал тронната зала по-уплашен от всякога.
Но не невероятният план го бил уплашил, нито почти нереалната възможност за осъществяването му. Той се бил уплашил от друго… Защото всеки- дори великите слънчеви владетели, спасяващи светове, имат своите страхове… и тайни.
И именно тайната на краля го карала да седи тук, в градината, сред поглъщащото спокойствие на зелените листа на дърветата, и да се терзае.
А тайната му била съвсем простичка. Или почти. Защото кралят бил влюбен в Нощта. От векове. Обичал я от толкова много време, че дори светлината на звездите била по-млада.

♥♥♥

♥♥♥

Именно тя била причината за мъдрото му царуване, тя го спасявала от мълчанието на слънчевите стаи, тя му носела покой сред цялата самота в живота му и го топлела сред скрежа на спомените.
И сега… да се лиши от най-голямата опора в живота си… това дори за смел крал била непосилна жертва.
Бил я открил една вечер, разхождайки се из алеите на парка. Тормозели го множество държавни дела, трябвало да вземе редица важни решения. И тогава я видял- подпряна на едно дърво-с коси като от мастило и бледо лунно лице. И очи, които не блестели. За първи път виждал такива очи- очи, които поглъщат светлината около себе си, създавайки дълбоки бездни, в които можеш да прочетеш света. И се влюбил в тези очи- завинаги. И по-дълго.
И тя го харесала- та има ли някой, който да не хареса такъв крал?!
И любовта между двамата пламнала изведнъж –той я учел на решителност и дързост, а тя му разкривала цели вселени от тъга и красота. Той я дарявал с цялата обич и доверие на безстрашното си сърце, а тя му дала в замяна душата си- която не била душа на нощ, а на влюбена жена… и можела да свети в тъмното.
И веднъж появила се в живота на краля Нощта се превърнала в сладката тайна, която осмисляла делата му и правела подвизите му не пиршества на самотата, а споделени празници.
Кралят не можел да загуби всичко това. А и не искал. Но добре осъзнавал, че мъдреците са прави- че превръщайки слънцето в пълноправен господар на света, хората му щели да бъдат по-щастливи и по-добри. А нали той цял живот се бил борил именно за това, на това бил отдал живота си, заради подобни битки бил направил непосилни за другиго жертви.
Но дали сега можел да го направи? Бил ли достатъчно смел, за да се изправи срещу смисъла на живота си? Но от друга страна… имал ли смелостта и доблестта да се изправи срещу светлината? И изобщо има ли кауза, която да те оправдае да се бориш срещу слънцето?♥

♥♥♥

автор: Princesssa

източник:http://hulite.net

Алиса в страната на чудесата

"Боже, Боже, колко е необикновено е всичко днес! А вчера си беше съвсем постарому. Питам се дали пък през нощта не съм се променила. Чакай да си помисля - като се събудих сутринта, бях ли същата? До колкото си спомням, май се почувствам малко по-различна. Но ако не съм същата, възниква втори въпрос: "Да му се не види, коя съм в действителност? Хм, това е най-голямата загадка!"

Луйс Карол
"Алиса в страната на чудесата"

 Добрите стари приказки, разказвали са ни ги нашите баби когато сме били малки. 
Разказвали ни ги нашите майки, когато ни приспивали в прегръдките си. 
Понякога ги разказват и татковците и дядовците. 
Всички умеят да разказват приказки.  

Някой от тези приказки обаче, препрочитаме когато вече не сме малки деца и на свой ред трябва да разкажем на някое сладко дребосъче. 
Тогава, приказките вече придобиват друг смисъл за нас. 
Думите променят своето значение 

Четохте ли скоро приказка на някого? 
Опитайте, ще ви хареса 

 

- Напразно хлопаш - каза Лакеят - и то по две причини. Първо, защото и аз съм на тая страна на вратата, на която си и ти. Второ, защото вътре вдигат такъв шум, че никой няма да те чуе.

Луис Карол
"Алиса в страната на чудесата"  

 

- Кой път да поема от тук? - попита Алиса.
- Зависи къде искаш да стигнеш - отговори Усмихващият се котарак.
- Няма значение — отвърна Алиса.
- Тогава няма значение и кой път ще поемеш - усмихна се загадъчно Котаракът.
- ...стига да стигна някъде - допълни Алиса.
- О, това със сигурност ще се случи, каза Котаракът, стига да вървиш достатъчно дълго. 

Луис Карол
"Алиса в страната на чудесата"  

Две топли очи - Пепа Пенева

Свежест... Утринна... Полепнала... Кадифена...

Бисерни капчици насищат простора,ухаещ на прясно окосена трева,
детелини и избуяли кърваво-червени макове, неспирно се гонят и танцуват валс под небето,стичайки се благодатно по лицата.Като меки пухчета, едва доловимо танцуват по миглите и жадно попиват в душата...

Усмихнати въздишки влюбено отлитат в простора,
прелял от белоснежно сияние и искрящи от чистота прашинки.

Две топли очи, влюбено-усмихнати милват ..., стоплят..., галят..., препълват
с любов всичко, до което се докоснат. Плъзгат се бавно, тихо, почти безшумно,
по прясно измитите покриви, по напръсканите от дъждовна свежест прозорци, нежно
полюлявайки се в ритъм със застиналите в покой, попиващи небесна роса, клони на
пъстроцветно украсените дървеса...

Две топли очи..., като на кошута, обвиват в своята топла прегръдка
и калните улици, и забързаните минувачи, и кипящия навън живот. Опитват мислено
да достигнат тази необятност - човешката душа - какво ли е скрито в нея, колко ли
много съкровища лежат на дъното й, очаквайки някой да разтопи и да извади на показ дълбоко скритите от застинала лава емоции и... да им даде живот...

Две топли очи ..., синя метличина -продължават своята бяла разходка бавно,
спокойно, обхванати в плен на многообразието и пъстроцветието на този свят...

Вълшебни краски... Неземна палитра...Цветно ухание, боя, пъстрота, примесени с капчици нежност и обич...
Уловихте ли ги?
Велик Художник посегнал, взел от пъстротата на дъгата и с творческизамах на гений и много любов творил прекрасности..., чудности..., дивности...

Вълшебна феерия... Божествена симфония...
Чувате ли я?
Вълшебни трели, преливащи от дивните, сладкогласни звуци на птиците,
сляли се с тихия шепот на спомена, с нежния полъх на вятъра... и с
устремния бяг на вълната...Истинско великолепие за сетивата...

Две топли очи... пръскат лъчи - на доброта
и обич - милват, галят, стоплят,
оживотворяват, творят... създават
нови надежди за новия свят...

Две топли очи - те - твоите топли очи...

Пепа Пенева - slavei

Ковачът и луната

Имало едно време един ковач, който непрекъснато се оплаквал: „Аз не съм доволен от моята професия, прекалено е топло и не се чувствам добре. Искам да съм камък в планината. Той трябва да е хладен, защото вятърът подухва покрай него и дърветета го пазят със сянката си“. Мъдрецът, който имал власт над всички неща отговорил: „Върви и бъди камък“. И той се превърнал в камък, високо в планината, там където вятърът го охлажда, чрез дъха си и дърветата го пазят чрез сянката на своите корони. Веднъж дошъл каменоделец в тази част на планината, в търсене на камък за работа. В момента, в който видял камъкът, в който се е превърнал нашият ковач си казал: „Това е камъкът, който винаги съм искал!“ И започнал да го реже. Тогава камъкът проплакъл: „Това наистина боли много. Не искам вече да съм камък. Искам да съм каменоделец. Това ще да е много по-приятно, отколкото да съм камък“. Мъдрецът чул отново неговите думи и отсякъл: „Бъди каменоделец тогава!“ Камъкът се превърнал в каменоделец и поел своя път в търсене на подходящи камъни. Минало известно време и каменоделецът се почувствал много уморен. Краката му се били подули целите и го изгаряли. Слънцето безмилостно припичало. Тогава той извикал: „Не искам вече да съм каменоделец. Да бъда слънцето изглежда много по-приятно. Ще дарявам хората и цялата земя с лъчите си.“ Мъдрецът го чул и отново изпълнил неговото желание. „Бъди слънцето, щом такова е желанието ти“ - казал. И каменоделецът се првърнал в слънцето. Но слънцето било много по-топло от ковачницата, от камъка, от каменоделеца. Да дарява със своите лъчи земята и хората било много по-трудно, отколкото нашият герой си представял. Затова той се помолил на мъдреца за пореден път: „Искам да съм луната. Тя е по-хладна и при нея е по-лесно.“ Мъдрецът изпълнил и това негово желание. Слънцето се превърнало в луна. Отново не се почувствал удовлетворен. „Ами тя луната е по-топла от слънцето. То ме огрява непрекъснато със своите лъчи и аз не мога да намеря покой. Не искам повече да съм луната. Бих желал да съм ковач отново. Това наистина е най-добрият начин, по който мога да прекарам живота си.“ Мъдрецът му отговорил.: „Уморих се вече от твоите трансформации. Ти искаше да си луната. Сега си луната. И луната ще бъдеш!“

И имаме една луна, която и до ден днешен лежи високо над нас в небето!

Древна Индийска приказка

"Алхимикът", Паулу Коелю

Ralton Bentley

- Жив съм - каза той на момчето, докато ядеше шепа фурми в една тъмна и студена нощ. - Когато ям, не правя нищо друго, освен да ям. Ако трябва да вървя, ще вървя, без да мисля за друго. Ако трябва да се бия, все ми е едно дали ще умра сега или пък някой друг ден. Защото не живея нито с миналото си, нито с бъдещето си. Разполагам само с настоящето и само то ме интересува. Ако можеш никога да не излизаш от настоящето, ще бъдеш щастлив човек. Ще разбереш, че в пустинята съществува живот, че небето е осеяно със звезди, а воините се бият, защото това е част от човешкото битие. Животът ти ще се превърне в безкраен празник, защото той не е нищо друго освен моментът, в който живеем.

"Алхимикът", Паулу Коелю

бутони за социални мрежи

Плюшеното зайче

Откъс от "Плюшеното зайче"
Марджъри Уилямс

Какво е истинско? - попитал Заека. - То означава ли да го има това бръмчене
вътре в теб и стърчаща дръжка?

- Истинското не означава как си направен- казал Коженият кон. - То е нещо което
се случва вътре в теб. Когато едно дете те обича дълго време и не просто си
играе с теб, но наистина те обича, тогава ставаш истински.

- А това боли ли?- попитал заекът.

- Понякога - отговорил Коженият кон, понеже той винаги казвал истината. - Когато
си истински, нямаш нищо против да те нараняват.

- Това дали става отведнъж, както когато ти навият пружината, или малко по
малко?

- Не става отведнъж- рекъл Коженият кон. - Ти ставаш. Отнема дълго време. Ето
защо не се случва на хора, които се чупят лесно, или имат остри ръбове, или
които трябва внимателно да се съхраняват. Общо взето, докато станеш истински,
повечето от косата ти е опадала от обичане и очите ти са паднали, и ставите ти
са се разхлабили и си станал много опърпан. Но тези неща вече нямат значение,
защото щом веднъж станеш истински, не можеш да бъдеш грозен, освен за хора,
които не разбират... Веднъж щом станеш истински, не можеш отново да станеш
неистински. Това трае завинаги...завинаги..."

сподели ме

Приказка за "Добро утро"" или за "Лека нощ"

Една вечер, когато птиците вече бяха се прибрали по гнездата си, бяха нахранили своите пиленца и им разказваха приказки, на небето се случи нещо необичайно.
Всъщност на пръв поглед всичко изглеждаше нормално - Слънцето, което от много години живееше сам-само, се прибираше по самотния си път, вятърът си духаше от североизток, Луната мълчаливо изгряваше и се готвеше за нощна смяна, а звездите още ги нямаше. И небето, и земята бяха спокойни и ведри. Отвреме-навреме се чуваше писък, прелиташе сянка на закъсняла птица и отново настъпваше тишина.
Слънцето погледна бегло през рамо отиващия си ден, но внезапно спря и се обърна. Дъхът му секна, очите му се отвориха широко, а последните пламъци около лицето му се разгоряха с нова сила. Обикаляше по този път от незапомнени времена и трудно можеше нещо да го впечатли. Но сега...сега беше различно - странно красива светлина заля земята и оцвети в златно цялото небе. Така понякога светеше преди буря, но буря сега не се очакваше - на небето имаше всичко на всичко три малки, розови облачета, които също изглеждаха стреснати и не смееха да помръднат. Облачетата извиха поглед натам, накъдето гледаше Слънцето. Нямаше нищо. Нищо, нищо, нищо! Ако не броим Луната, но тя винаги по това време си беше там.
- Почакай - продума най-после Слънцето - поговори с мен! Отдавна не съм си говорил с някого.
- Не може - отвърна му тихо Луната - имам работа.
- Че каква работа имаш? Работа има през деня, нощем всички спят.
- Така ли? - усмихна се кротко тя и продължи. Беше бледа, изглеждаше доста уморена, но въпреки това се усмихваше. Очите й не бяха изгубили и капчица от блясъка си. Изящният й силует плуваше в небето като митична ладия.
Слънцето остана там, докато Луната съвсем се отдалечи. То изпусна след нея една дълга слънчева въздишка, обърна се и също пое по своя път. Вървеше бавно, нямаше закъде да бърза, беше минавало оттук милиарди пъти, познаваше небето като собствените си лъчи, затова затвори очи и продължи така. Луната не излизаше от ума му: "Толкова е нежна...откъде намира сили да свети всяка нощ?"
Скоро изгряха и първите звезди на небето. Трепкаха като свещи, подухвани от вятъра. Беше ги запалила Луната - това правеше най-напред, когато започваше работа - палеше небесните свещи. После наливаше на самотните питие и се усмихваше на тъжните. И така до сутринта.
Утрото настъпи в обичайния час. Тъжните и самотните вече бяха заспали и Луната трябваше да продължи пътя си.
- Добро утро! - чу зад рамото си. Беше Слънцето. - Хайде да си говорим!
- Ох, толкова съм уморена! - почти прошепна тя - Искам да спя!
- Добре, извинявай!
- Не се сърди!
- Не се сърдя.
- Обади ми се!
- Добре.
И се разминаха. Всеки си продължи. Сам.
Денят, който следваше, беше тежък. И тъжен. И дълъг. Слънцето не можеше място да си намери. Усещаше в себе си знаците на една отдавна забравена тревога. "Очакването е празна работа и води само до страдание" - повтори си то /знаеше това от баща си, а той беше светил на големи мъдреци/. Сега обаче с безпокойство Слънцето осъзна, че очаква. Очакваше новата среща с Луната. Очакваше дори нещо повече, очакваше... Ха, да му се не види! Сега се подредихме! Но вече беше късно - нищо не можеше да се направи, положението бе повече от ясно - след толкова много време отново беше влюбено. Ами сега?
Едва дочака края на деня. Не беше на себе си. Очите му все гледаха натам, откъдето трябваше да се появи тя. Чака, чака, чака - нищо! "Какво й става, никога не е правила така?"
Тогава за пръв път Слънцето осъзна, че за да се появи тя, то трябва да си тръгне.
И тръгна. Не искаше, но тръгна. Сега тя щеше да изплува, щяха да се видят за малко, да си кажат две думи и пак да се разделят.
- Здравей! - каза когато я видя - Липсваше ми! Ако можеше да вървим заедно и аз да ти светя...
- Ти си светил и на други луни, нали? - невинно попита тя.
- Във вселената има още много луни, но сега ти си моята Луна и аз ще светя само за теб - каза Слънцето, като не спираше да я гледа.
- А аз какво да направя за теб? - усмихна се тъжно Луната.
Слънцето малко се смути, но помисли и отвърна:
- Каквото искаш!......Ако искаш не прави нищо!...Аз ще светя за теб така или иначе...А ти...не си длъжна...Ти...както искаш...
Луната се усмихна, очите й заблестяха и като че ли лека червенина изби по страните й. След малко вдигна поглед и се стресна - денят догаряше, Слънцето продължаваше да я гледа, но вече беше зад тополите и скоро щеше съвсем да се загуби зад хоризонта. Разминаваха се така откакто свят светува, но за първи път на Луната й се прииска срещата да продължи още малко. "Той сега ще свети за мен и от другата страна на Земята..." - помисли си тя и започна да пали звездите.
Тази нощ Луната беше особено красива. Нямаше как да не я забележиш. Хората излизаха от къщите си, за да я видят, влюбените я сочеха и въздишаха, фотографите я снимаха, а кучетата, вдъхновени от красотата й, изпъваха шии и й посвещаваха най-хубавите си кучешки песни. Тази нощ тя излъчваше магическа светлина чак до утрото.
През това време Слънцето светеше с всичка сила от другата страна на Земята. Така се беше разсветило, че без да ще изгори няколко ниви, но дори не забеляза това, защото мислите му бяха другаде. На сутринта изгря с един час по-рано. Земята се разбуди рошава и изненадана. Петлите протягаха шии и се извиняваха със сънени гласове на стопаните си. Цветята не бяха се наспали и едва успяваха да вдигнат красивите си главици, премигвайки срещу първите слънчеви лъчи. А горе, на небето, прикривайки усмивката си, започна да избледнява Луната.
- Хей, ти къде? - учуди се Слънцето.
- Тръгвам си. - отговори тя и примигна - Благодаря, че ме смени по-рано.
- Чакай, аз исках да си поговорим!
- Ами, давай - засмя се Луната - нямаме много време!
- Мисля, че......мисля,че... - заувърта то, като се стараеше да не среща погледа й.
В този миг градският часовник започна да бие. Удари 5 пъти и чак след последния удар Слънцето успя да продължи:
- Мисля, че се привързах към теб...
След това помълча няколко секунди, а когато най-после вдигна глава, Луната вече я нямаше. В небето бе останала само една малка, нежна усмивка. Слънцето я загледа жадно, като че ли искаше да я запомни, да я запечата в сърцето си, да вземе нещо в запас, но колкото по-упорито я гледаше то, толкова по-бързо усмивката се стопяваше, докато накрая съвсем изчезна.
Така измина още един ден, в който Слънцето светеше с мисълта за нея. "Светеше" не е точната дума, защото то ту се криеше зад облаците, където размишляваше на спокойствие, ту се показваше и прежуряше така, че всички хора тичешком се изпокриваха на сянка. Влюбените често се държат така.
Срещнаха се отново привечер. Беше още топло, лек ветрец гонеше облачета по небето.
- Хей! - извика Луната през усмивка.
- Здравей!
Слънцето не знаеше дали тя бе чула онова, което й каза сутринта. И ако беше го чула, дали...Не, по-добре да не мисли за това! Я да я попита нещо по-просто:
- Как си? - с престорена веселост продължи то.
- Добре! - с искрена веселост отвърна тя.
"Хм, измъкна се, - помисли си Слънцето - сега пак аз трябва да кажа нещо."
- Искаш ли да се видим? - това бе единственото, което му дойде наум, но нали трябваше да се действа бързо...
- Ами нали се виждаме.
"Да му се не види! Глупак! - започна да се упреква Слънцето - Кажи й, кажи й!"
- Много си красива! - каза и спря. Искаше да й каже още, че тя осмисля неговото светене, че ако тя си отиде, то ще изгасне завинаги, че не го е казвал на друга луна от милиони години, че... Но... - Много си красива! - успя да повтори и млъкна. Сам не можеше да повярва, че се държи така.
Луната вече беше започнала да пали небесните свещи, когато настъпи тази тишина. Тя се обърна с усмивка, загледа го така, сякаш го виждаше за първи път, приближи се на пръсти, за да не наруши тишината, целуна го и каза:
- Лека нощ!
Мигът, в който седяха и се гледаха беше вълшебен. Колко е продължил, разбраха от вестниците на другата сутрин. На голяма снимка се виждаха те двамата, един зад друг, а над снимката, с огромни букви, беше написано: "Изненадващо слънчево затъмнение в продължение на 7 минути обърка учените".
Както и да е, срещата беше минала добре. Но предстоеше още толкова път...

Какво е станало после? Още никой не знае. Събрали ли са се, не са ли? Старите хора разправят, че от незапомнени времена все така си светят - единият - през деня, а другият - нощем. И така май щяло да продължава - през деня, докато Слънцето свети, Луната ще отива от другата страна на Земята, а през нощта тя ще го сменя, пък то ще отива оттатък... Кога спят, един Бог знае. Само сутрин и вечер се виждат за малко и това им е. Така им било писано, така били наказани, но защо... дори старите хора вече не помнят.
Така свършва и тази история. А може би така започва! Зависи дали сега си лягате или сега се събуждате. На едните - "лека нощ", а на другите - "добро утро"!

автор:Black Cat
Hulite.net

бутони за споделяне

Моят мъничък свят

Малкият принц, отново
"През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастните. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях. "

 Малкият принц ми задаваше много въпроси, но сякаш никога не чуваше моите. Само случайно казани думи постепенно ми разкриха всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (няма да рисувам моя самолет, за мен това е много сложна рисунка), той ме попита:
- Какво е това нещо?
- Това не е "нещо". То лети. Това е самолет. Моят самолет.
И бях горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:
- Как! Ти си паднал от небето!
- Да - отвърнах скромно аз.
- Ах! Колко смешно...
Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме подразни. Искам моите нещастия да се приемат сериозно.

"Семената са невидими. Те спят, скрити в земята, докато на някое не му хрумне да се събуди. Тогава се протяга и първо плахо пуска към слънцето едно очарователно безобидно стръкче. Ако е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте на воля. Но ако е вредно растение, трябва да се изскубне още щом проличи.

Това е въпрос на дисциплина - каза ми по-късно малкия принц. - Когато се приготвиш сутрин, трябва да се погрижиш и за планетата. Трябва редовно да изскубваш баобабите веднага щом ги разпознаеш сред розовите храсти, на които много приличат, когато са съвсем млади. Досадно е, но и много лесно. "

 Хората заемат съвсем малко място на Земята. Ако двата милиарда жители, които населяват Земята, застанат прави и малко сгъстени, като на митинг, спокойно биха се сместили на градски площад, трийсет километра дълъг и трийсет километра широк. Цялото човечество може да бъде струпано върху най-малкото островче в Тихия океан.
Разбира се, възрастните няма да ви повярват. Те си въобразяват, че заемат много място. Чувстват се значителни като баобабите. Затова ги посъветвайте да го пресметнат. Те обожават цифрите, ще им хареса. Но не си губете времето с това ученическо наказание. Безполезно е. Вие имате доверие в мен.


Малкият принц прекоси пустинята и видя само едно цвете. Едно цвете с три листенца, съвсем незначително цвете...
- Добър ден - каза малкият принц.
- Добър ден - каза цветето.
- Къде са хората? - попита учтиво малкият принц.
Цветето бе видяло един керван, минал някога край него:
- Хората ли? Мисля, че има шест - седем. Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много. 

- Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...
- Но трябва да почакаме...
- Какво да почакаме?
- Да почакаме залеза.
Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си.

Беше градина с цъфнали рози.
- Добър ден - казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? - попита ги той смаян.
- Ние сме рози - казаха розите.
- Ах! - възкликна малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!
"Ако види това - каза си той, - ще бъде обидена... Ще започне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като за болна, защото иначе, за да унижи и мен, тя наистина ще се остави да умре..."
И добави: "Мислех се за богат, защото имам неповторимо цвете, а съм притежавал най-обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги, с тези неща аз не съм никакъв принц..."
И легнал в тревата, той заплака.

- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: " Моето цвете е там някъде..." Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не е важно!?

Малкият принц присъства на слагането на една огромна пъпка и усети, че тя ще се превърне в чудно видение, но цветето не спираше да се гизди, сгушено в зелената си стая. Грижливо избираше багрите си. Обличаше се бавно, оправяше едно по едно своите листенца. Не искаше да излезе съвсем измачкано като маковете. Искаше да се появи само с целия блясък на красотата си.
Е, да! Беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната продължи много-много дни. И ето че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, се показа. И макар че се бе трудило с такова старание, промълви с прозявка:
- Ах, тъкмо се събуждам... Моля да ме извините... Цялата съм разрошена...

Малкият принц го погледна и обикна този фенерджия, който така добросъвестно спазваше нареждането. Спомни си слънчевите залези, които преди ходеше да гледа, като местеше стола си. И поиска да помогне на своя приятел:
- Слушай... знам един начин да си почиваш, когато искаш...
- Винаги искам - каза фенерджията.
Защото човек може едновременно да е добросъвестен и мързелив.
Малкият принц продължи:
- Твоята планета е толкова малка, че с три крачки можеш да я обиколиш. Трябва само да вървиш много бавно, за да бъдеш винаги на слънце. Когато решиш да си починеш, ще тръгнеш... и денят ще продължи колкото поискаш.
- Няма да помогне особено - отвърна фенерджията. - Най-много обичам да спя.

"Знаеш ли... моето цвете... отговорен съм за него! А то е толкова слабо! И е толкова наивно. Има четири нищо и никакви бодли, за да го защитават от целия свят..."


текст: "Малкият принц"
Антоан дьо Сент-Екзюпери 

бутон за социални мрежи

Докосни небето

Пробвали ли сте някога?
Да си прзная това е моето задължително упражнение.
Знам какво ще кажете сега и няма да сте първите от които го чувам.
Когато бях в първи клас, възмутената Другарка извика мама в училище, за да и каже да вземе някакви мерки, защото дъщеря и (моя милост) витаела в облаците и нямало да се научи да чете. 

 Та така след като официално бях обявена за въздухарка, реших , че мога да го правя вече съвсем легално.

Сигурна съм че на повече от вас им се е случвало да сънуват че летят.

Да не си помислите че имам крилца
Нищо подобно, стига малко въображение капка емоция и сте в облаците

Няколко пъти съм го докосвала за мъничко, усещането е невероятно
Пожелавам ви го и на вас

бутон за споделяне

Обувките на принцесата

Това е една приказка за принцесата и нейните седем чифта обувки
Да ще кажете вие, принцесите имат много повече от седем чифта обувки
Обаче, аз пък ще ви кажа че тази принцеса
не иска и няма нужда от повече, защото........
Имало едно време, в далечно принцеско време,
е да имало една Принцеса на име .......забравих и името
но това не е от същесвенно значение в момента
Както всичко жени и тя обичала своите обувки, повече от всичко на света
е добре де, това май е силно казано
Но обичала ги спор няма
Сега ще ви кажа тайната. Имала специални за всеки един ден от седмицата

ПОНЕДЕЛНИК
Пеперуден ден, пеперудени обувки
Пеперудените неделни чувства,
вързани с златни нишки към сърчицето на принцесата
я издигали лекичко над земята.
не много, че идвал вторника, а за него.......

ВТОРНИК
не питайте........
това е така  нареченият Миши ден
обувките задължително трябва да са мноооого високи
по препоръка на стилист Неотразимий 

СРЯДА
Толкова много ,толкова бързо се променя това момиче ,
че каквото и да мислим и Срядата дошла е,
а тя все по приказна и непозната става с поредния чифт обувки
Това е деня за аудиенция при принцесата, защото тогава е толкова бърза, че никой не може да я хване

ЧЕТВЪРТЪК
Та значи тази принцеса на която не помня името,
всеки четвъртък обувала четвъртокчетата си
и се потапяла в мечти и планове за горещия петък,
който наближавал със скороста на русалка към давещ се принц

ПЕТЪК
И така преди да се усети този ден четвътък
бил сполетян от съдбата на Титаник
и отварил път на новия Петък 
Последният "работен" за всички принцеси 

СЪБОТА
Съботните обувки са най- здрави
подложени са всякакви видове изтезания наречени Разходки
И тук е момента да кажем,
че нашата принцеса е всъщност Принцеса на разходките,
иначе си е съвсем обикновенна жена 

НЕДЕЛЯ
в неделя 
всички почиваме,
дори и разказвачите на приказки
така че......извинете но отлитаме 

 Уф, това май стана една много дълга обувчена приказка или по скоро заприлича на роман в три тома
Простете моля,  но жените екипа не можем да се удържаме на тема обувки
Приказна седмица Красиво