Майсторът на ветрила

“Попитали веднъж един майстор на ветрила:

- Пратенико на вятъра! Защо рисуваш само птици? Няма ли красиви цветя наоколо? Виж как са цъфнали вишните?”.

Старият майстор погледнал към малкото прозорче, с отчупено в горния край стъкло, в което надничало късче любопитно небе и казал:

- Някога, много отдавна, исках да полетя като птица. Мечтаех да се рея високо над горите, първо мен да къпят дъждовните капки, преди да срещнат земята, да се гмуркам в облаците и дъга да багри перата ми. Тогава измайсторих крила, бях толкова горд с тях, че нямах търпение да ги пробвам. Покатерих се на най-високата пагода в града и … полетях! Беше миг, само един миг, но по-сладък от първа целувка. По-разтърсващ от първия вик на новородено, но и по-кратък от светкавица… Оттогава не ми остана друго, освен спомена за мечтата ми, макар и сбъдната само за един-едничък вълшебен миг! Нищо друго няма пред погледа ми, освен крилете на птиците. Нека и ветрилата ми да ги носят! Така, дори аз да не мога да полетя пак, толкова нежни ръце ще докосват моите птици и с трептенето на ветрилата ще повикат вятъра. Ще се реят сред цветове и аромат, и облаци и небе, ще слязат да ги поемат в прегръдката си. С всяко ново ветрило пак мога да летя! Мечтата си човек не може да изостави, дори и тя да реши да му избяга! Ще я гони, ще я пресреща, или търпеливо ще я чака, но никога не може да я забрави…

Спогледали се посетителите, избрали ветрила с чудно красиви жерави и керванът поел пътя си. По него вятърът завихрял златисти прашинки и чакал ветрилата да го призоват…”