вторник, 12 октомври 2010 г.

Моят мъничък свят

Малкият принц, отново
"През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастните. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях. "

 Малкият принц ми задаваше много въпроси, но сякаш никога не чуваше моите. Само случайно казани думи постепенно ми разкриха всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (няма да рисувам моя самолет, за мен това е много сложна рисунка), той ме попита:
- Какво е това нещо?
- Това не е "нещо". То лети. Това е самолет. Моят самолет.
И бях горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:
- Как! Ти си паднал от небето!
- Да - отвърнах скромно аз.
- Ах! Колко смешно...
Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме подразни. Искам моите нещастия да се приемат сериозно.


"Семената са невидими. Те спят, скрити в земята, докато на някое не му хрумне да се събуди. Тогава се протяга и първо плахо пуска към слънцето едно очарователно безобидно стръкче. Ако е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте на воля. Но ако е вредно растение, трябва да се изскубне още щом проличи.

Това е въпрос на дисциплина - каза ми по-късно малкия принц. - Когато се приготвиш сутрин, трябва да се погрижиш и за планетата. Трябва редовно да изскубваш баобабите веднага щом ги разпознаеш сред розовите храсти, на които много приличат, когато са съвсем млади. Досадно е, но и много лесно. "

 Хората заемат съвсем малко място на Земята. Ако двата милиарда жители, които населяват Земята, застанат прави и малко сгъстени, като на митинг, спокойно биха се сместили на градски площад, трийсет километра дълъг и трийсет километра широк. Цялото човечество може да бъде струпано върху най-малкото островче в Тихия океан.
Разбира се, възрастните няма да ви повярват. Те си въобразяват, че заемат много място. Чувстват се значителни като баобабите. Затова ги посъветвайте да го пресметнат. Те обожават цифрите, ще им хареса. Но не си губете времето с това ученическо наказание. Безполезно е. Вие имате доверие в мен.



Малкият принц прекоси пустинята и видя само едно цвете. Едно цвете с три листенца, съвсем незначително цвете...
- Добър ден - каза малкият принц.
- Добър ден - каза цветето.
- Къде са хората? - попита учтиво малкият принц.
Цветето бе видяло един керван, минал някога край него:
- Хората ли? Мисля, че има шест - седем. Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много. 



- Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...
- Но трябва да почакаме...
- Какво да почакаме?
- Да почакаме залеза.
Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си.




Беше градина с цъфнали рози.
- Добър ден - казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? - попита ги той смаян.
- Ние сме рози - казаха розите.
- Ах! - възкликна малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!
"Ако види това - каза си той, - ще бъде обидена... Ще започне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като за болна, защото иначе, за да унижи и мен, тя наистина ще се остави да умре..."
И добави: "Мислех се за богат, защото имам неповторимо цвете, а съм притежавал най-обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги, с тези неща аз не съм никакъв принц..."
И легнал в тревата, той заплака.



- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: " Моето цвете е там някъде..." Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не е важно!?


Малкият принц присъства на слагането на една огромна пъпка и усети, че тя ще се превърне в чудно видение, но цветето не спираше да се гизди, сгушено в зелената си стая. Грижливо избираше багрите си. Обличаше се бавно, оправяше едно по едно своите листенца. Не искаше да излезе съвсем измачкано като маковете. Искаше да се появи само с целия блясък на красотата си.
Е, да! Беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната продължи много-много дни. И ето че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, се показа. И макар че се бе трудило с такова старание, промълви с прозявка:
- Ах, тъкмо се събуждам... Моля да ме извините... Цялата съм разрошена...



Малкият принц го погледна и обикна този фенерджия, който така добросъвестно спазваше нареждането. Спомни си слънчевите залези, които преди ходеше да гледа, като местеше стола си. И поиска да помогне на своя приятел:
- Слушай... знам един начин да си почиваш, когато искаш...
- Винаги искам - каза фенерджията.
Защото човек може едновременно да е добросъвестен и мързелив.
Малкият принц продължи:
- Твоята планета е толкова малка, че с три крачки можеш да я обиколиш. Трябва само да вървиш много бавно, за да бъдеш винаги на слънце. Когато решиш да си починеш, ще тръгнеш... и денят ще продължи колкото поискаш.
- Няма да помогне особено - отвърна фенерджията. - Най-много обичам да спя.



"Знаеш ли... моето цвете... отговорен съм за него! А то е толкова слабо! И е толкова наивно. Има четири нищо и никакви бодли, за да го защитават от целия свят..."



текст: "Малкият принц"
Антоан дьо Сент-Екзюпери 

бутон за социални мрежи

0 коментара:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 
-------------