Еднo невероятно интро къмфутуристичниянаучно-фантастиченфилм "Eva" наDvein studio, първият игрален филм наиспанския режисьорKikeMaíllo. "Ева" е научно-фантастичентрилър, в койтоАлекс,младучен,се връща вграда, където е израснал, за да завърши своя проектидасесъздадеробот,момче.
"Бяхме многовдъхновен отцялатавселенаиестетика на филма:сняг,лаборатории,старитемашини... и се опитахмеда поставимвсичко товазаеднов заглавията, така четебавно да въведатзрителитев светана Ева".
An amazing opening sequence for the futuristic sci-fi movie “Eva” by the Barcelona based Dvein studio, the first feature film by Spanish director Kike Maíllo. “Eva is a retrofuturistic sci-fi thriller in which Alex, a young scientist, returns to the town where he grew up to complete an unfinished project and create a boy robot. "We were very inspired by the whole aesthetical universe of the film: the snow, the vintage laboratories, the old machinery… and we tried to put all this together in the titles so that they would slowly introduce the viewers to the world of Eva.”
Страхотна идея за всички любители на киното - да съберетe приятелите си да одеяла , пуканки, напитки, храна и кино ... в двора си. С малка доза изобретателност е възможно тази идея да се превърне в реалност. Или измислете своя собствена (и следователно не по-малко от оригинална) версия. Снимките на Brandon Kidd са чудесен източник на вдъхновение за тематични партита като това!
Мястото, което трябва да напусне е онова, което остава да живее вечно... Принуден от политическия режим да напусне родината си, невинен кубинец заменя Острова на свободата със Страната на неограничените възможности...Успява волята за живот и патриотизма на един емигрант без страх и срам от миналото...Остава надеждата за несбъднатата свобода и неизживяната любов...
Почит и любов към родната Куба, кубинския народ и съдбата на всички емигранти по принуда в режисьорския дебют на продуцента и актьора Анди Гарсия.
Хавана, Куба, края на 50-те години. В богата фамилия един от синовете, Фико Фалове, е собственик на печеливш нощен клуб и няма политически пристрастия. Но братята му поемат дълбоко от духа на революционната вълна и някой трябва да плати...Фико Фалове е несправедливо обвинен в дейност за сваляне от власт на кубинския диктатор Батиста, управлявал Острова на свободата преди революцията на Фидел Кастро и Че Гевара. Режимът на Кастро принуждава клубния собственик Фалове незабавно да напусне Хавана и Куба и той отлита за Ню Йорк. Промените слагат отпечатък върху съдбата на цялото семейство завинаги...
"За да е щастлив човек трябва винаги да знае къде се намира.
Ето къде е балансът, там където се срещат небето и земята.
Нито твърде добър, нито твърде себичен."
Филмът е базиран върху мемоарите на Елизабет Гилбърт, чиято роля е изиграна от Джулия Робъртс. Елизабет е жена, която на пръв поглед има всичко – страхотно жилище, любящ съпруг и къща за почивка. Но в един момент човек осъзнава, че това не са нещата, които наистина желае от живота. След съкрушителен развод, Елизабет предприема околосветско пътешествие за да преоткрие себе си и да намери своята съдба.
Тя посещава удивителни и екзотични места.
Oткрива удоволствието от храненето в Италия,
силата на молитвата в Индия,
a на края и то съвсем неочаквано – вътрешна хармония и любов в Бали.
"Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, коитo спират дъха ни."
Тези думи на великия американски комик Джордж Карлин може и да са послужили за вдъхновение на истинската Елизабет Гилбърт да изостави уредения си живот и дългогодишен съпруг, за да се впусне в търсенето на нови хоризонти.
„Яж, моли се и обичай” не е нито „Форест Гъмп”, нито „Седем години в Тибет”, но това предполагам трябва да е ясно на всеки запътил се към киносалона. Обаче на фона на повечето холивудски продукции в последно време и още повече сред тези, получаващи световно разпространение, филмът определено заслужава вниманието на публиката, която получава шанс да си припомни как се снимат филми, които не залагат на ефекти, чудовища, простотии, минаващи за хумор, и прочие трикове, преобладаващи на големия екран. А ако след прожекцията изпитате желание да се впуснете в свое собствено приключение и да преоткриете себе си, не се колебайте дълго, защото по думите на поета Пеньо Пенев „Човекът е човек тогава, когато е на път!” автор на текста: Александър Райчев
"Живеем нещастно защото се боим от промяната и че всичко ще рухне.
Разрухата е дар. Тя е пътят към трансформацията.
Трябва винаги да сме готови за безкрайна трансформация."
Дата на раждане - 03.01.1956.
Място на раждане - Ню Йорк, САЩ.
Мел Гибсън e смятан за универсален актьор, на когото се удават всякакви роли. Той играе превъзходно както в екшъни и комедии, така и в драми. Получава международна известност след изпълнението на главната роля в австралийския филм "Лудия Макс" (1979 г.), а три години по-късно и в продължението "Лудия Макс 2".
Признанието, което австралиецът Гибсън получава в Америка е много по-голямо от полученото в собствената му страна. Истината обаче е, че митът за австралийския произход е създаден и поддържан от самия актьор. Защото Гибсън всъщност е роден на 3 януари 1956 г. в Пикскил, щата Ню Йорк, САЩ, но самият никога не е имал нищо против да бъде смятан за австралиец. Той е шестото от единадесет деца. През 1968 г. по настояване на Гибсън-старши огромното семейство се преселва в Австралия. Причината е в желанието на бащата да предпази своите синове от участие във войната във Виетнам. Така ненавършил 12 години Мел се оказва в Сидни и скоро става австралийски гражданин.
Много по-късно Мел Гибсън ще заяви във връзка с участието си във филма за Виетнам "Бяхме войници" следното: "Моят баща се е сражавал за Америка по време на Втората световна война и може би, заради това никога не одобряваше войната. Но ние не се преместихме в Австралия, за да избегнем военните повиквателни. Просто баща ми пострада при трудова злополука (той работел като железопътен работник) и се преместихме при родните ни (по майчина линия) в Австралия, за да можем по-лесно да се справим. Освен това преместването в Австралия съвсем не те освобождава от военна обязаност. Първо, дори и там можеше да пристигне повиквателна от Америка. И второ, в Австралия също има армия, и нас можеше да ни призоват в нея. Спомням си, че моят по-голям брат получи повиквателна. Но той не отиде на предварителните тестове, и не го призоваха. Можехме да си отдъхнем с облекчение".
На самия Гибсън не се налага да решава "да ходи или да не ходи в армията". Войната във Виетнам, приключва когато е 16-годишен, и въпросът отпада от само себе си.
След завършване на средното си образование иска да стане журналист. Но започва да посещава актьорско училище и през 1975 г. става студент в Националния институт за драматични изкуства в Сидни. Още по време на следването дебютира в киното. През 1977 г. играе в австралийския филм "Горещо лято".
През 1979 г. 23-годишният актьор се снима в два много различни, но извънредно успешни филма - "Тим" и "Лудия Макс". За изпълнението на главната роля в драмата "Тим" Мел Гибсън получава наградата на Австралийския институт за кино (аналог на "Оскар" в Австралия). Вторият филм - "Лудия Макс", който е превъзходен екшън, много скоро придобива култов статут сред широката публика и го прави известен извън Австралия. Участието на Гибсън в историческата драма "Гилиполи" (1981) му носи отново наградата за мъжка роля на Австралийския институт за кино.
Припомняйки си за този период на утвърждаване като киноактьор, Гибсън признава, че извадил късмета да работи с такива режисьори, като Джордж Милър ("Лудия Макс") и Питър Уиър ("Галиполи" и "Годината на опасния живот").
"По това време ме теглеше към сцената - споделя той. - Но изключването ми от университета съвпадна с началото на годините на бума на киното в Австралия. Аз просто се оказах в точното време на нужното място".
През 1984 г. Мел Гибсън дебютира в Холивуд . Снима се заедно с Антъни Хопкинс в филма "Баунти", а малко по-късно през същата година играе и в друга американска продукция "Реката".
Участието му обаче в комедийния екшън на Ричард Донър "Смъртоносно оръжие" го прави истинска звезда. Този филм се радва на огромен зрителски успех, което води до още три продължения, които също носят значителни печалби. Именно участието на Гибсън носи касов успех и на филма "Еър Америка" (1989), който е първият му успешен опит в приключенската комедия. Към този жанр ще се върне отново след 5 години в "Маверик".
През следващите години играе, както роли на герои в екшъни, така и съвременни драматични характери. Но през 1990 г. се появява на екрана в твърде необичайната за него роля на Хамлет, в екранизацията по Шекспир на Франко Дзефирели.
Тази негова работа обира овациите на критиците и доказва, че Гибсън действително е универсален актьор.
През 1994 година дебютира като режисьор с филмовата драма "Човекът без лице", който няма зрителски успех. Но още вторият му режисьорски опит "Смело сърце" (1995), посветен на борбата на шотландския народ за независимост се превръща в истински триумф. В него Гибсън изиграва блестящо ролята на легендарния шотландски герой Уилям Уолис. Филмът е номиниран за "Оскар" в 10 категории и получава 5 статуетки, в това число като най-добър филм на годината. А самият Гибсън е удостоен с "Оскар"-а за най-добра режисура.
Така внезапно Мел Гибсън се нарежда сред признатите майстори на киното. При това първият, който обявява това на света е самият той: "Винаги съм предполагал, че зная по-добре от другите, как трябва да се прави кино". Но филмът "Смело сърце" действително става явление в американското киноизкуство, възвръщайки многократно вложените огромни средства и усилия. Независимо, че след това Гибсън задълго не се изявява като актьор или режисьор, вероятно и заради операцията на стомаха, която претърпява, журналистите продължават активно да подкрепят легендата за човека, успял толкова бързо да изкачи зведния Олимп. Любопитното е, че любовта към чаровника Мел е споделяна единодушно, както от масовата публика, така и от критиката, което се случва много рядко.
В един брой на сп. "Американска фотография", специално посветен на актьорите, влезли в историята на световното кино, благодарение на личния си чар, Мел Гибсън е посочен като единственият съвременен актьор, достоен да се нареди до такива звезди, като Хъмфри Богарт, Жан Габен, Грета Гарбо, Марлен Дитрих.
В края на 90-те години популярността му продължава да расте благодарение на филми, като "Откуп" (1996), "Теория на конспирацията" (1997) и "Разплата" (1999).
През 2000-ата година се снима в съвършено различни и отново суперуспешни продукции - романтичната комедия "Какво искат жените" и историческата драма "Патриот".
По това време анкета на списание "People" го нарежда сред 50-те най-крисиви хора на света. Хонорарите, които получава за своите роли, нарастват за 20 години от $15 000 (за "Лудия Макс" (1979)), до $25 млн. (за ролята в "Патриот" ).
От 7 юни 1980 год. до днес Мел Гибсън живее със съпругата си Робин Мур. Двамата имат 7 деца. Често Мел обича да се шегува, че се радва на статута на "осмото дете" в семейството. Защото, според него, единственият истински възрастен и отговорен човек в неговия дом е жена му Робин, която е медицинска сестра по профессия. Но макар и по душа да е все такова непораснало дете, той с разума си прекрасно разбира, че е време да търси нови пътища, които да не са обезателно в звездното му амплоа.
През миналата година успоредно с филма "Бяхме войници" той участва и в новия трилър на режисьора М. Найт Шиамалан "Знаци". Но в същото време се изявява и като продуцент и изпълнител на една от ролите във филма "Пеещият детектив". Работи още и по-разработката на проект за мини-сериал за Александър Македонски, и не е изключено сам да се заеме с режисурата на отделните серии.
Отдавна мечтае да осъществи нова екранизация по безсмъртната творба на Рей Бредбъри "451 градуса по Фаренхайт", а защо не и да участва в четвърта серия на "Лудия Макс". "С готовност бих играл в четверти филм за похожденията на Макс, но при условие, че по-напред ми покажат сценария!", заявява той.
В момента Мел Гибсън работи над амбициозен проект като режисьор, който снима в Италия. В него той възнамерява да разкаже за последните дни от живота на Исус Христос. Знаменателно е, че под режисурата му ще имат възможност да се изявят и двама български актьори - Христо Шопов и Христо Живков, които ще се превъплътят съответно в Пилат Понтийски и Йоан.
Освен Лив Тайлър, Анджелина Джоли е единствената актриса от своето поколение, която трябва да бъде благодарна на прочутия си баща за устните си, превърнали се в нейна запазена марка. Актрисата с най-пухкавите устни е родена като Анджелина Джоли Войт в семейството на Джон Войт и актрисата Марчелин Бертран на 4 юни, 1975 г. в Лос Анджелис.
Заедно с брат си израстват предимно при майка им след раздялата на родителите им, докато е съвсем малка.
Още в тийнейджърските си години започва да работи като модел и пътува доста – Лондон, Ню Йорк, Лос Анджелис – преди да се установи по-трайно в Ню Йорк, където започва да учи в театралната школа на Лий Страсбърг и в Нюйоркския университет. По това време са и първите и сценични изяви - в театрални постановки.
Придобила малко самочувствие, все още съвсем младата актриса
скоро обръща поглед към киното – и през 1993 получава малка роля в “Cyborg 2”, последвана през 1995 от превъплъщението й в компютърен хакер в придобилиа значително по-голяма популярност “Хакери”. Чрез този филм Джоли получава първата си популярност, а и се среща с актьора от “Трейнспотинг”, Джони Лий Милър, за когото скоро след това се омъжва.
След като се снима в поредица филми, неполучили особена
популярност, през 1997 г. Анджелина Джоли прави своя удар с ролята на съпругата на Джордж Уолас в телевизиония филм “Джордж Уолас”, с която печели една от най - престижните награди – Златен Глобус. Тази награда в комбинация с номинацията й за Еми заради главната роля в продукцията на HBO, “Джия”, осигуряват на Анджелина професионален респект и признание. Не след дълго младата звезда започва да се появява постоянно по ток-шоута и списания, и да отговаря на всякакви въпроси – като се започне от многобройните й татуировки и се стигне до прочутия й баща и краткия й брак.
Освен това получава предложения за роли в по-интересни проекти: През 1998 Джоли играе заедно с Шон Конъри, Джина Роуландс, Антъни Едуардс, Джилиан Андерсън, Райън Филип и
Маделин Стоу в “Любовни приключения”. На следващата година тя отново е част от много силна актьорска група в “Контролна кула” на Майк Нюъл, заедно с Джон Кюсак, Били Боб Торнтън и Кейт Бланшет.
Въпреки, че филмът не постига сериозен успех нито сред зрителите, нито сред критиците, той не успява да спре стремително набиращата скорост кариера на актрисата, която става все по-търсена от продуценти и режисьори.
През 2000 г., кариерата на Джоли получи най-големия си тласък досега със спечелването на Оскар за най-добра актриса в подържаща роля за превъплъщението й в душевно болна в “Луди години”. На следващата година имаше радостни събития и в личният й живот – през април Анджелина се омъжи за Били Боб Торнтън.
През 2000 г. Анджелина беше трудно да остане незабелязана от кинозрителите. Игра в няколко филма, сред които криминалния трилър “Да изчезнеш за 60 секунди”, заедно с Николас Кейдж, и “Първороден грях”, трилър, в който тя беше измамната съпруга на кубински богаташ (Антонио Бандерас).
През 2001 г. присъствието й по киноекраните беше още по-масирано – отначало я гледахме като авантюристката Лара Крофт в дългоочакваната адаптация на популярната видеоигра Tomb Raider. По традиция във филмите по видеоигри мисълта липсва за сметка на екшъна, но и двата филма от поредицата - “Лара Крофт Tomb Raider” (2001) и “ Лара Крофт Томб Рейдър: Люлката на живота” (2003) спечелиха лятната публика, независимо от разгромяващите ревюта. Точно обратното се случи с “Живот или нещо подобно”, романтичната комедия от 2002, която не събуди никакъв интерес.
На 18 юли 2002 г. Джоли подава молба за развод – след
осиновяването на дете от нея, приоритетите й вече не съвпадат с тези на Б. Б. Торнтън.
Известното с чудатостите си семейство не съществува, но снимачният график на Джоли си остава все така трескав. През 2003 г. тя играе богато момиче, превърнало се хуманитерен работник в “Отвъд граници”, а през 2004 е майката на Александър Македонски в “Александър” на Оливър Стоун с Колин Фарел, играе и в “Sky Captain” с носителката на Оскар Гуинет Полтроу, както ролята на агент на ФБР в трилъра „Крадец на животи”.
И накрая, през 2005-та, многократно обявяваната за най-секси жена в най-различни класации, се събра в един филм с най-големият секс-символ сред мъжете – Брад Пит в “Мистър и мисис Смит”.
текст:http://kino.dir.bg
Мария Магдалина фон Лош се ражда на 27 декември 1901 в Берлин, в семейството на пруски офицер и дъщерята на богат бижутер. В детството си се учи да свири на цигулка, но заради заболяване на китката е принудена да се откаже от музикална кариера. През 1920 г., вече под псевдонима Марлене Дитрих, пее в кабаре, а година по-късно започва да посещава учебното студио на Макс Рейнхарт.
На снимачната площадка Дитрих стъпва, за да изкара малко пари, но постепенно работата в киното я увлича. Наистина, личните й успехи били съвсем скромни чак до 1930 г., когато американският режисьор Джоузеф фон Щернберг й дава роля във филма „Синият ангел”. Това е 18-ият (!) филм в творческата биография на актрисата, но по същество става началото на дългата й и успешна работа в киното. Зрителите влизали в кината, за да се насладят на изкуството на своя любимец Емил Янингс, а излизали покорени от завладяващото кинозрелище, чиято душа била малко известната актриса с доста свободни маниери и плътен, вълнуващ глас. Щернберг показал филма в Холивуд и скоро Дитрих получила покана от американското киностудио „Парамаунт”, чийто собственици възнамерявали да направят от тази немкиня новата Грета Гарбо.
Преди да допуснат Марлене Дитрих до снимачната площадка, американските специалисти направили сериозни корекции във външния й вид. Новият облик на актрисата, появила се във филма „Мароко” (1930), поразил всички, които я познавали отпреди. Пригладените платинено-руси коси, тънките, извити нагоре дъги на веждите, трептящият блясък в очите и леко увисналите ъгълчета на устата придавали на лицето на Дитрих изражение на скръбно и загадъчно удивление. В този нов облик на актрисата нямало почти нищо от предишната пълничка немкиня. И макар в Холивуд Марлене Дитрих да продължавала да създава образи на певици и паднали жени, те били създадени от друг, по-изтънчен и крехък материал и представлявали нова вариация на тема загадъчна съдбовна жена, страдаща от любов и караща и други да страдат.
Американската публика по достойнство оценила новата звезда. За ролята си в „Мароко” Марлин Дитрих била предложена за „Оскар”. Най-добрите си холивудски филми („Dishonored” (1931); „Русокосата Венера” (1932); „Шанхайски експрес” (1932); „Песен на песните” (1933); „Дяволът е жена” (1935) Дитрих създава под ръководството на Щернберг. Сътрудничеството им продължава до 1935 година, когато заради разногласия с ръководството Щернберг е принуден да напусне „Парамаунт”. Но и по-нататъшната кариера на Марлен продължава по набелязания от него път и само в комедията „Ангел” (1937) и уестърна „Destry Rides Again” (1939) актрисата успява да се откъсне от обичайния си образ.
В края на 30-те и началото на 40-те години Марлене Дитрих става една от най-скъпо платените звезди на световното кино, образец за подражание на хиляди жени. Те се стараели да копират прическата, грима, бижутата й, обличали се в мъжки костюми, каквито с изящество носела самата най-елегантна жена в Холивуд.
Славата й стигнала и до границите на Германия. През 1937 г. Марлене Дитрих получила покана от Гьобелс да се върне в родината и да заеме престола на „кралица на немската киноиндустрия”, но му отказала, а през 1939 г. приела американско гражданство. Когато започнала Втората световна война, Марлен излетяла за Европа в състава на група артисти. Давала представления по всички фронтове, на които се сражавали американски войници. Получила американски медал „За свободата” и френските ордени „Кавалер на Почетния легион” и „Офицер на Почетния легион”.
През 1947 г. Марлене Дитрих се завърнала в Америка. Все по-често й предлагали второстепенни, а дори и епизодични роли. Но именно в този период на творчеството си тя създала два образа, без които представата за драматическия й талант би била непълна. Във филма „Свидетел на обвинението” (1957) Дитрих впечатляващо показва на екрана драмата на жена, спасила мъжа си от затвор и осъзнала, че е подло измамена от него. В „Нюрнбергският процес” (1961) играе вдовицата на фашистки генерал, която не може и не желае да се примири с поражението на Германия. Актрисата не щади героинята си, разголва човеконенавистния фанатизъм на нацистката идеология, старателно скрит зад изтънчени обноски и изящни маниери.
Участието й в трупата на фронтовите артисти способствало за развитието на певческия й талант. Музикалната кариера на Марлене Дитрих започва през 1953 г. в кабаре в Лас Вегас. В основата на репертоара й са песни от филмите „Синият ангел”, „Мароко”, „Дяволът е жена”, „Лили Марлен”, а също и съвременните шлагери „Where Have All The Flowers Gone", "Blowing In The Wind" и др. С шоуто си Марлен обиколила всички континенти и навсякъде я съпътства огромен успех. През 1964 година изнася концерти и в СССР.
През 1972 г., по време на гастроли в Австралия, Дитрих се спъва в кабел, пада и си счупва крака. Нещастният случай я приковава на инвалидна количка, което не й пречи през 1978 г. да се снима във филма “Just a Gigolo”. През 1983 г. името на актрисата отново привлича вниманието на зрителите, когато на екран излиза пълнометражната документална лента „Марлен” на Максимилиан Шел. Дитрих е автор на нееднократно преиздаваните мемоарни книги „Само за моя живот” (1978), „Азбуката на Марлене Дитрих” (1962) и „Марлене Дитрих за Марлене Дитрих” (1984). През 1992 г. дъщерята на актрисата, Мария Рива, публикува книга за майка си, в която разказва за многобройните й интимни връзки не само с мъже, но и с жени. При това в продължение на петдесет години Марлен е била женена за един човек – Рудолф Зибер, но е живеела отделно от него, предпочитайки компанията на най-прочутите си съвременници.
Голямата актриса, която остава прикована към леглото до края на живота си, умира на 6 май 1992. Според официалната версия смъртта й настъпва вследствие на инфаркт. Според слуховете, тя се е самоубила съзнателно чрез гладуване.
