Урокът на китайското бамбуково дърво

Вземете малка семка от бамбук, посейте я, поливайте я, грижете се за нея в продължение на година и нищо няма да се случи.През втората година, Вие поливате бамбука, грижите се за него и нищо не се случва.

През третата година, отново го поливате и полагате много грижи, но нищо не се случва. Това е много обезкуражаващо нали?

През четвъртата година го поливате, вече малко сте понамалили грижите, все още тръпнете в очакване, но отново нищо не се случва. Това е вече много разочароващо.

Не се отказвате и през петата година. Продължавате да го наторявате, да го поливате и да очаквате. И тогава… по някое време през петата година…
КИТАЙСКОТО БАМБУКОВО ДЪРВО ИЗРАСТВА ПОВЕЧЕ ОТ 25 МЕТРА САМО ЗА ШЕСТ СЕДМИЦИ! 

Животът е много сходен с растежа на китайското бамбуково дърво:

Той е често обезкуражаващ. Ние привидно правим нещата правилно, но не се случва нищо.

Но за тези, които имат търпение, постоянство, правят нещата правилно и въпреки липсата на резултат не губят кураж, нещата ще се случат. Накрая ще бъдат възнаградени!

източник на текста

Задачи за деня

Една сутрин, докато Заекът се разхождал по горската пътека, срещнал Таралежа. Вървял бързо, без да гледа къде стъпва, а в ръцете си държал лъскав тефтер и химикалка.

-Часът е 8.45. В 9.00 трябва хем да съм до поточето, хем да съм се прибрал в къщи.

-Здравей, Ежко! -поздравил Заекът.- Какво ти има? Видях те миналата седмица и изглеждаше добре, а сега си объркан и разтревожен. Като си забол поглед в тефтера, не вдигаш глава от него. Я го остави и ела да изпием едно кафе и да си побъбрим.

-Не мога, Зайо! Имам задачи и то все спешни. Чакай да погледна графика. Ох! Мога да ти отделя три минути, но не повече, защото графика отива на кино.

-Какъв график бе, Ежко? - учудил се Заекът- Познавам те отдавна, но никога не си се движил по график. Винаги си имал време за приятели, за разходки и веселба. Днес не мога да те позная.

-То и аз не мога да се позная, но вече съм друг.- въздъхнал Ежко.- Реших да се променя. Всъщност решението не беше мое, а на жената. Не можела да ме гледа как се мотая по цял ден и винаги имам свободно време. Трябвало да се организирам и да върша повече работа.
-Как и е хрумнало това? Вярно, че си небрежен, разхвърлян и разсеян, но винаги за важните неща си на линия. Не съм чул някога, някой да каже, че не си си свършил работата навреме. Не зная как го правиш, но хем се мотаеш като муха без глава, хем като погледна колко работа си свършил за деня, си мисля, че не спиш.
-Мина това време, Зайо! Вече всички задачи, отбелязвам в тефтера. Всичко е отбелязано по ден и час. Така мога да планирам времето си не за ден, а за седмица напред. Когато свърша някоя работа, слагам кръстче и я отмятам. Колкото повече задачи свърша днес, толкова повече свободно време ще имам утре. Ето от сутринта съм изпълнил цели десет задачи. Сега трябва да те оставям, защото закъснявам от графика.

-Ами добре. Щом имаш задачи, тичай да си ги свършиш. Като ги свършиш днес, утре ще си свободен и ще можем да се видим за по-дълго.

-Аааа.... Утре не мога! Графикът ми е запълнен за цял ден, а и прехвърлих две неща, които не можах да свърша днес за утре. Имам време вдругиден. Свободен съм за пет минути, точно в дванадесет часа на обяд. Тогава можем да се видим, ако не изскочи някоя допълнителна задача. Ох, вече пропуснах времето за още една задача. Ще я прехвърля за вдругиден, а с теб ще се видим някой друг път.

-Чакай, Ежко! Нали уж графикът е за облекчаване? Пък и когато си по-организиран и свършиш днес, част от задачите за утре, утре ще имаш повече свободно време. А ти, уж организираш нещата, а времето не стига.

-Не зная, Зайо. И аз мислех така в началото. Ще нахвърлям нещата, които трябва да направя, ще ги свърша, ще ги отметна и след това ще имам време и за себе си и за приятелите. Само,че когато започнах списъка, се оказа че имам повече задачи, отколкото съм си представял. Освен това и жената допълни списъка. Намери задачи за всяко празно място в графика. В първите дни се справях, но след това всеки ден се налага да прехвърлям неизпълнените задачи за следващия. Вече изоставам със седмица, а задачите всеки ден се увеличават. Сигурно аз съм виновен, защото съм неподреден и разсеян. Ето сега, докато говоря с теб, вече две задачи останаха неизпълнени. Да тръгвам вече, че целият ден ще пропадне.

-Чакай, Ежко!- засмял се Заекът.- Дай да видя, графикът ти. Зная как да ти помогна.
Таралежът подал тефтерът на Заекът, но той дори не го отворил, а го захвърли далече в храстите.
-Готово! Сега, Ежко, кажи ми какви задачи имаш за днес.
-Не, зная.- примигнал Таралежът.- Не може ли първо да намеря тефтера и да погледна?
-После ще го търсиш. Сега ми кажи, какви важни неща трябва да свършиш днес.
-Ами, трябва да напазарувам, но магазинът отваря след час. След това, трябва да набера малко гъби, за да ги приготви за утре жената. След това.... Не си спомням. Искам си тефтера!
-Щом не си спомняш, значи не са важни. - усмихнал се Заекът.- Важните задачи, никога не се забравят. Сега можеш да направиш две неща. Можеш да си потърсиш тефтера и да продължиш да тичаш по график. Можеш и да се разходиш с мен, докато отворят магазина. Ти решавай какво ще правиш. Какво избираш?

източник на текста

Шушна на ушенце

-Какво правиш?
- Шушна на ушенце.
- Защо?
- Така таралежите се обясняват в любов.
- Какъв таралеж си ти? Въобще не си бодлив!
- Мислиш, че на нас, таралежите, ни порастват игли от добър живот?
- А от какво?
- Само ако не ни обичат. Ако всичко е наред, сме плешиви и доволни.
- А запаси за зимата? Без бодли гъбки и ябълки как ще носиш?
- Ако ни обичат, винаги ще имаме мляко и сладкиш ... Хм, ще имаме ли наистина?
- Непременно! Ще ми пошушнеш ли още на ушето? Струва ми се, че бодлите ми започват да падат!

източник на текста:

http://prit4ite.blogspot.com

Мечталия (силата на мечтите)

Той беше обикновен човек, изстдарал като цялото човечество, понесъл непосилен за плещите му товар. А бе чувствителен. Бе оптимист. Бе ... преди да го смачка живота. Изстдал бе много, понякога му се струваше, че другите хора прехвърлят и своята болка на него. Сякаш целия му живот бе с главата надолу и дори по-лошо сякаш кръвта в жилите му се събираше, бавно, много бавно и мъчително, в главата му заедно с цялата болка. Имаше чувствството че ще експлоадира. А може би това щеше да е избавление... Може би щеше да е по- добре просто да престане да съществува... Нищо чудно че толкова често го болеше главата , особено напоследък ... всеки ден ... непоносимо. Но това вече беше ежедневие за него и не го притесняваше... Хъх, странно. Той се смееше на тези си мисли. Като в някакво китайско мъчение ... Сигурно и филмите бяха размътили мозъка му. Да, като малко дете обичаше да се глези с телевизия и с разни други безцелни забавления, когато беше уморен. Но все пак предпочиташе книги, картини и разкази. Бе човек на изкуството. Обичаше да вихри въображението си и да мечтае за един по-добър свят. Възхищаваше се на красивото. Опиваше се да се смее по-честичко и поне веднъж на ден да се усмихва. Смехът му бе някак тъжен, а сълзите усмихнати, като на непоправим мечтател брулен от действителността. Плачеше всяка нощ... плачеше като малко дете! Искаше му се да все още да беше такова.Тогава истински се радваше, наивно вярваше, мечтаеше... Беше построил във въображението си един приказен свят от въздушни кули и мечти. “Мечталия” - идеалната страна, където всичко е възможно. Колко светли бяха мечтите му, колко красиви! Беше щастлив. После всичко се проемени, колкото повече години и отговорности натрупваше на плещите си толкова повече ставаха и ревогите, а радостите по-малко. Щастието вече не чукаше на вратата му или поне много рядко. Беше малко позабравен. От него и от хората. Но когато някой се сетше за него той приветстваше гостоприемно, усмихваше се и радваше. За тези 30 години той бе изстрадал много, твърде много, бе опитал от вкуса на почти всяко човешко страдание. Разбира се бе правил и глупави младежки грешки, но ударите на съдбата бяха по-пагубни. Твърде много разочарования и болка. Но той все още имаше надежда, все още имаше мечтите си и един двама приятели. Имаше все здраве, живота си и време. На здравето му бе дар божий, животасам си го бе изградил, а времето... за какво му беше? Време. С какво да го запълни? Понякога секундите му се виждаха цяла вечност. А какво беше направил той през живота си ? Нищо твърде съществено, а мечтите му бяха големи. Обстоятелствата просто не му позволиха повече. Бе разбрал, че желанията рядко се сбъдват, че да искаш е едно, да можеш друго и да го направиш съвсем различно. Мечтите му бяха земни, другите ги бе скътал в едно ъгълче на душата си където спеше и неговото позбравено оптимистично лице. Бе се научил да не иска твърде много и да се радва и на това, което има. Например бе постигнал с труд и упорство, с талант и знания кариерата си. Имаше потенциал. Бе сбъднал поне някои свои мечти, но можеше и повече... искаше повече... все още мечтаеше! Родителите му бяха загинали. Финансовото му състояние не беше добро и отрано се научи да се оправя сам. Бе лъган много пъти. По-рано бе много доверчив. Също така много пъти се беше привързвал към хора, който го нараняваха. Разбира се, бе изпил горчивата чаша на несподелената любов и самотата. Бе обичал! Дори веднъж бе получил любов. Тогава животът му се изпълни със смисъл както банално пише в романите и книгите, но той наистина беше щастлив. Летеше високо, за да падне с трясък и да го боли повече, защото, всяка красота увяхва и след всяко добро следва зло. Тя беше болна ... Ракът първо я ощипа, после я притисна задушаващо и бавно изсмука живота и... От тогава той се страхуваше когато всичко вървеше твърде добре. Знаеше, че това не е естествения ход на нещата и обикновено е последвано от много болка. Знаеше също, че колкото повече се привържеше към някого или нещо, толкова по–голямо щеше да бъде и страданието, ако го изгуби. Но все пак бе поел риска. Не можеше да живее без приятели. Те го подкрепяха и обнадеждаваха. Имаше нужда от любов, от радост , от мечти и устрем. Всеки ден вършеше наглед едно и също ... Прибираше се уморен. Гледаше да се забавлява поне през уикендите. Искаше му се да е по-различно, да има повече. И един ден ... бавно отваряйки сънените си очи той сякаш зърна едно чудно красиво създание до леглото си. Разтърка очи ... нямаше я. Стана, изми се, започна да си приготвя закуска. Но... ето я ... тя пак се появи! Този път ясно. Тя беше истинска! Изненада се и няколко минути беше като парализиран. В нея имаше нещо, нещо магично! Когато се поокопити и започна да задава въпроси, тя се приближи бавно до ухото му и прошепна “Искаш ли да можеш да имаш всичко? Дори това, което не смееше да мечтаеш. Всичко! Помисли си...” Той възкликна без да се замисли “Да разбира се!” Ослепителна свтлина... топлина ... нежна магия! След малко всичко бе същото. Той бе слисан. Не знаеше какво да мисли, беше толкова реално, толкова хубаво! Но как... Продължи да върши ежедневното. Закъсняваше. “Хайде де , не може ли да се свари по-бързо това кафе!” Кафето мигновено бе готово... Той не обърна внимание, бързаше. После му се прииска автобуса да доиде веднага, защото знаеше, че вече е закъснял. Той дойде. Когато пристигна на работа, му се скараха за поредното закъснение. Искаше му се да не беше закъснявал! Започна да си върши работата. Погледна машинално часовника. После пак и пак ... Я! Беше изостанал май. Отиде да го свери. Но и другите часовници показваха толкова! Шефа му мина и му се усмихна. Странно! Сякаш наистина не беше закъснявал. “Днес май става каквото поискам” помисли си с насмешка и изведнъж се сети за видението си сутринта. Прииска му се пак да види чудната красавица. Изведнъж хората застинаха, времето сякаш спря и тя се яви пред него. Погледна я учудено и попита. “Но как, какво...” “Нали това поиска, мечтателю? Както и кафето, автобуса, времето... Нали поиска да можеш, да имаш всичко?!”-отвърна тя. “Да но... И сега всичко което посикам ще е реалност? ” “Да но помисли добре... пожелаеш ли всичко ... ще изгубиш мечтите си.” “Мечтите ми?!” – възкликна той в недоумение. “Хах ... ама аз ще имам всичко. Какво са мечтите?! Та нали всичките ми желания ще бъдат изпълними!” Опианен от ставащото той отговори с твърдо “Да” на предлжението на чудната “Фея” (така и викаше после). “Добре. Достатъчно е само да го пожелаеш и ще имаш.” – каза тя и отново изчезна. И той започна да иска. Внимание, дрехи, трапеза, кола, пари, къща. Малки и големи глезотиики. Невероятно! Всичко се сбъдваше, мигновенно! И той продължи да иска ...Сбъдна всичките си мечти! Имаше дори това, за което не смееше да мечтае от съобразителност. Искаше ... и за другите искаше даже. Желаеше, искаше, можеше... Беше господар, творец, вдъхновител на света и вселената! Нещата започнаха да се променят. Първо в малки мащаби – само около него, а после и в по-големи. Света се промени. Вече и приказките се сбъдваха. Реалността, вечността, свободата, желанието, всички те вече имаха друго значение. Неизмеримо, неописуемо. Понякога той викаше своята Фея и си говореше с нея... Обожаваше я, защото тя му даваше всичко, бе образ на чудото. Беше щастлив ... говореше ли говореше ... А после... отново искаше... желаеше , искаше, можеше ... беше еднакво, защото той искаше и можеше всичко. Поиска слава, известност, мечтаната по-рано работа и средствата за нея. Всъщтност тя вече му беше хоби, не се налагаше да работи. Беше велик творец, най-великия в бъдещето и в миналото (те бяха в неговите ръце). Пишеше, рисуваше, композираше... Имаше талант и дори поска още. Превърна живота в една приказка. Вълшебна приказка, щастлива... без край. Имаше и хиляди удоволствия. Чудеше се кое да избере... По едно време започна дори да се чуди какво още да поиска, какво остана. Наслаждаваше се на всичко. Беше повече от щастлив. Отначало му бе трудно да свикне, но твърде лесно привикна. А и защо не?! Изглеждаше перфектно! Живееше, твореше, радваше се, ликуваше... Думите не могат да опишат прекрасните му чуства и обкражение. Всичко. Всичко бе изпълнимо и обозримо! Цялата вселена (макар да е спорно дали тя все още отговаряше на понятието си). Можеше да лети , можеше дори да държи звездите в ръцете си ... можеше всичко. И той летя така много време. То минаваше неусетно. Живя в пълно задоволство стотина години. След време, след доста време, той започна малко по малко да се отегчава... Тръпката липсваше, желанието за трудно достижимото и огромното удовлетворение при постигането му. Осъзна, че нещата не са чак толкова хубави, когато ти се поднасят на тепсия. Сети се за думите на Феята и те започнаха да го човъркат отвътре. Беше забравил всичко свързано с нещастието и страданието, както и с неосъществимото. Бе позабравил и думата “мечта”. Сега той можеше да има всичко освен мечтите си. Липсваха му! Липсваше му великото удовлетворение и щастие след мъките... И той сътвори своята - Мечталия. Всичко, което пожела веднага бе изпълнено. Това наистина бе свят на мечти, но в него нямаше мечти! Накрая всичко взе да му се струва безинтересно ... да губи смисъл. Поиска мечти от Феята, но тя не му ги даде(не можеше). Беше забравил и думата “Не” Започна все по силно да ги желае, искаше , беше нещастен... странно , защото имаше всичко останало. Липсата на това едно нещо беше ужасна. Та нали е в природата на човека винаги да иска, а и да опитва, да изживява щастието през призмата на нещеастието. За да се радваш истински, трябва и да си страдал. Иначе никога няма да можеш да познаеш шастието... А мечтите , мечтите са пътя ... пътя от лошото към доброто, от материалното към, духовното, от постижимото към невъзможното! Те са безкрайност- недостижими и необозрими. Те са като книги, като думи, като мисли... Човек не може да научи всичко, да прочете всичко, да види всичко, да може всичко. Ето дори и той, дори и Феята всъщност, не можеше всичко. И той започна да иска толкова силно... страдаше за свойте мечти, за духовното, за щастието от недостижимото... Превърна желанието за мечтата в мечта! И тогава... тогава света се превърна в същия този свят от който той избяга. В този в който освен щастие имаше и страдание... имаше и мечти! Феята му се усмихна... После ... ослепителна свтлината... топлината ... нежната магия! След миг всичко си бе по старому. Той се събуди и се усмихна на живота... Не помнеше приказния свят, защото бе в разрив с реалния. Помнеше само Феята. Беше щастлив ... вече можеше и имаше всичко ... можеше и имаше в мечтите си... Защото мечтите са част от реалното и същевременно от недостижимото . Те са възникнали заедно с доброто и злото, заедно и с живота. Те са всичко! Може би пък света е просто мечта или илюзия?! Та нали ние-хората го правим такъв, какъвто искаме. Измисляме понятия за време , простор, вселена, радост, мечта, а те са неизмерими и неопознаеми. Определенията на хората са само това което те могат да възприемат. За вселената няма време, за простора няма край, за вечността няма хора, за мечтата няма невъзможно.
източник на текста

„Монахът, който продаде своето ферари”, Робин Шарма

...”Най -важното  в живота е какъв избор ще направиш. Съдбата на всеки човек се определя от избора, който прави във всеки отделен момент...Между благополучието и материалното благосъстояние има огромна разлика...През един обикновен ден в ума на човек преминават около шейсет хиляди мисли. Но най-интересното е, че повечето от тези мисли са същите, които си си мислил предишния ден!.. 

Обикновено хората вместо да се съсредоточат върху хубавите неща в живота си и да потърсят начин да го направят още по-хубав, те остават пленници на миналото и преживяното, анализират и се измъчват от дребни неща... По този начин позволяват на тревогата да им открадне жизнената сила. Те блокират огромния потенциал на ума си да прави чудеса. Те никога не разбират, че управлението на ума е най-важната част от управлението на живота...

Повечето хора разполагат с едни и същи дадености от момента, в който поемат първия си дъх. Отличителната черта на онези, които постигат повече или са по-щастливи от другите, е начинът, по който използват и усъвършенстват тези дадености. Когато се посветиш на задачата да промениш вътрешния си свят, животът ти бързо преминава от сферата на обикновеното в сферата на необикновеното...Няма абсолютни категории. Лицето на най-големия ти враг може да  е лицето на моя най-добър приятел. Събитие, което един човек възприема като трагедия, за друг може да съдържа в зародиш безгранични възможности. Онова, което действително разграничава винаги жизнерадостните и оптимистични хора от непрекъснато нещастните, е начинът, по който възприемат и преработват обстоятелствата в живота...Нещо като старата поговорка да виждаш чашата си наполовина пълна вместо наполовина празна...Когато създадеш навик да търсиш позитивното във всички обстоятелства, животът ти ще се издигне към най-високите си измерения...Външният ти свят отразява състоянието на вътрешния ти свят....Например знаете ли, че китайският йероглиф, означаващ „криза”, се състои от от два знака: единият означава „опасност”, а другият – „възможност”.

Сигурно дори древните китайци са знаели, че и най-голямото нещастие има своята добра страна – ако имаш смелост да я потърсиш...В живота няма грешки, има само уроци. Не съществува такова нещо като негативно преживяване, а само възможности да растеш, да учиш и напредваш по пътя на себевладеенето. В борбата се  ражда сила. За да превъзмогнеш болката, трябва първо да я изпиташ. Или, казано по друг начин, как можеш действително да познаеш радостта да бъдеш на върха на планината, ако преди това не си бил в най-ниската долина...Преди всичко трябва да привикваш ума си да възприема всяко събитие като позитивно, за да прогониш тревогата. Тогава ще престанеш да бъдеш пленник на миналото и вместо това ще станеш архитект на своето бъдеще, ще започнеш да живееш с въображението, а не със спомените си...

Нещата винаги се създават два пъти: първо в работилницата на ума и едва тогава в реалността... Събуди в себе си способността на собствения си ум да предизвиква събитията. Ако успееш, цялата вселена ще бъде на твоя страна и ще ти помогне да постигнеш чудеса в живота си. Великият индийски философ Патанджали казва: „Когато си вдъхновен от някаква велика цел, от някакво изключително начинание, всичките ти мисли разкъсват оковите си: умът ти надхвърля ограниченията, съзнанието ти се разширява във всички посоки и се озоваваш в един нов прекрасен свят. Спящите в теб сили, способности и талант оживяват и откриваш, че си по-велик човек, отколкото някога си сънувал.”

Тайната на щастието е проста: открий онова нещо, което истински обичаш  да правиш и после насочи цялата си енергия в него. Ако изучаваш най-щастливите, най-здравите, най-доволните хора на този свят, ще установиш, че те до един са открили своето призвание и после са му посветили цялото си време и енергия. Това призвание почти винаги е нещо, което по някакъв начин служи на другите....

Поизтупай малко праха от живота си, освободи се от паяжините. Тръгни по не толкова утъпкан път. Повечето хора са  се затворили в зоната на собственото си удобство. Най-доброто, което можеш да направиш за себе си е редовно да излизаш отвъд тези граници. Това е пътят към постигане на трайно себевладеене и реализиране на истинския потенциал на човешките ти способности...Престани да бъдеш толкова практичен. Започни да правиш неща, които винаги си искал. Поемането на пресметнат риск ще ти донесе огромни дивиденти. Открий каква е мисията ти на тази земя...Човек не бива да позволява на часовника и календара да му пречат да види, че всеки миг от живота е чудо – и тайнство!”  

Качеството на мислите ни определя качеството на живот. Мислите са също толкова част от материалния свят колкото езерото, в което плуваш, или улицата, която пресичаш...Ако искаш да живееш живота си пълно, трябва да се грижиш за мислите си така, както се грижиш за най-скъпоценните си неща...Дори една-единствена негативна мисъл е лукс, който не можеш да си позволиш. Мислите са неща, материални послания, които изпращаме навън и те влияят на физическия свят. 

В превъзходството ти над другите няма нищо благородно. Истинското благородство се състои в това да превъзхождаш предишния си аз!...Ако искаш да подобриш живота си и да получиш всички неща, които заслужаваш, трябва да се състезаваш със самия себе си. Не се интересувай от преценката на другите, когато знаеш, че постъпваш правилно. Никога не се срамувай да правиш това, което е правилно. И за бога, никога не се поддавай на дребнавия навик да измерваш собствената си стойност, като я претегляш спрямо чуждата. „Всяка секунда, прекарана в мисли за нечии чужди мечти, отнема секунда от собствените ти мечти!”

...Живеем в много объркан свят. В него преоблазава негативността и мнозина в нашето общество плават като кораби без кормило, а изморените им души търсят фар, за да не се разбият в скалистия бряг...Хората, които изучават другите, са мъдри, но онези, които изучават себе си, са просветлени....Като се стремиш да подобриш живота на другите, твоят собствен живот ще се издигне до най-високото си измерение...Древен принцип за просветлен живот: целта на живота е живот с цел. 

Трябва да осъзнаеш, че най-благородното нещо, което можеш да направиш, е да даваш на другите. Мъдреците от Изтока наричат този процес „разчупване на оковите на аза”. Смисълът е да се отърсиш от съзнанието, че твоята личност е най-важна от всичко и да се насочиш към по-висока цел. Животът ти преминава в по-магическо измерение, когато започнеш да се стремиш да направиш света по-добър... Започни да живееш всеки ден така, сякаш е последен! Не се отричай от съдбата си! Защото онова, което е зад теб и онова, което е пред теб, не означава нищо в сравнение с онова, което е в теб!...Най-важното е да помниш, че щастието е пътуване, а не дестинация. Живей за днешния ден – никога няма да има друг такъв...Никога не отлагай живота!...”

„Монахът, който продаде своето ферари”, Робин Шарма 

Световноизвестният гуру по лидерство – Робин Шарма ще посети България през септември, по покана на Projecta. Събитието ще се проведе на 21 септември 2011г в София – НДК, Зала 3.

Робин Шарма е един от най-ценените експeрти по лидерство в световен мащаб. Автор е на 11 международни бестселъра, сред които „Монахът, който продаде своето Ферари”, „Наръчник по величие”, „Светецът, сърфистът и корпоративният директор”, „Кой ще заплаче, когато умреш?” и „Лидерът, който нямаше титла” (бизнес бестселър № 1 на Amazon)

http://newtrend.bg

За повече информация посетете сайта на събитието: http://robinsharma.bg

С чаша чай

Виетнамския будистки монах и философ, Тич Нан Хан, пише за насладата от пиенето на чаша чай. Трябва да си напълно буден за настоящия момент, за да се наслаждаваш на чая. Само в осъзнаването на настоящето, твоите ръце чувстват топлината на чашата. Само в настоящето ти можеш да усетиш аромата, да вкусиш сладостта, да оцениш деликатността. Ако размишляваш за миналото или се безпокоиш за бъдещето, ти ще изпуснеш напълно радостта от пиенето на чаша чай. Ти ще погледнеш в надолу към чашата, и чаят ще е изчезнал.

С живота е по същия начин. Ако не си напълно буден за настоящето, ти ще се огледаш и той вече ще е свършил. Ще изпуснеш аромата, деликатността и красотата на живота. Ще изглежда така сякъш живота е минал покрай теб като на лента.

Миналото е свършено. Поучи се от него и го остави да си замине. Бъдещето даже все още не е тук. Планирай го, но не си губи времето да се безпокоиш за него. Безпокойството е безмислено. Когато спреш да преживяваш това, което вече е станало, когато спреш да се притесняваш за това, което може никога да не стане, тогава ти ще живееш в настоящия момент. Тогава ще започнеш да усещаш радостта от живота.

Майсторът на ветрила

“Попитали веднъж един майстор на ветрила:

- Пратенико на вятъра! Защо рисуваш само птици? Няма ли красиви цветя наоколо? Виж как са цъфнали вишните?”.

Старият майстор погледнал към малкото прозорче, с отчупено в горния край стъкло, в което надничало късче любопитно небе и казал:

- Някога, много отдавна, исках да полетя като птица. Мечтаех да се рея високо над горите, първо мен да къпят дъждовните капки, преди да срещнат земята, да се гмуркам в облаците и дъга да багри перата ми. Тогава измайсторих крила, бях толкова горд с тях, че нямах търпение да ги пробвам. Покатерих се на най-високата пагода в града и … полетях! Беше миг, само един миг, но по-сладък от първа целувка. По-разтърсващ от първия вик на новородено, но и по-кратък от светкавица… Оттогава не ми остана друго, освен спомена за мечтата ми, макар и сбъдната само за един-едничък вълшебен миг! Нищо друго няма пред погледа ми, освен крилете на птиците. Нека и ветрилата ми да ги носят! Така, дори аз да не мога да полетя пак, толкова нежни ръце ще докосват моите птици и с трептенето на ветрилата ще повикат вятъра. Ще се реят сред цветове и аромат, и облаци и небе, ще слязат да ги поемат в прегръдката си. С всяко ново ветрило пак мога да летя! Мечтата си човек не може да изостави, дори и тя да реши да му избяга! Ще я гони, ще я пресреща, или търпеливо ще я чака, но никога не може да я забрави…

Спогледали се посетителите, избрали ветрила с чудно красиви жерави и керванът поел пътя си. По него вятърът завихрял златисти прашинки и чакал ветрилата да го призоват…”

За мечтите от „Пилешка супа за душата“

Имам приятел на име Монти Робъртс, който притежава ранчо в Сан Изидро и отглежда коне. Той ми позволява да използвам къщата му за провеждане на различни мероприятия с цел набиране на средства за младежки рискови програми.

Последния път, когато бях там, той ме представи и каза:

- Искам да ви разкажа защо се съгласих Джак да използва моята къща. Всичко започна от една случка, свързана със сина на пътуващ треньор на коне. Налагало се треньорът да се мести от конюшня в конюшня, от състезателна писта на състезателна писта, от ферма на ферма, от ранчо на ранчо, за да обучава коне. И по тази причина обучението на момчето в средния курс постоянно било прекъсвано. Когато минал в горните класове, учителят го накарал да напише съчинение и да разкаже какъв иска да стане като порасне и с какво да се занимава. Една нощ то описало на седем страници силното си желание някой ден да притежава ранчо за коне. Обрисувало мечтата си с големи подробности и дори начертало план на ранчото от осемстотин декара, като показало местоположението на сградите, конюшните и пистата. След това начертало подробен разгънат план на къщата от 360 квадратни метра, която щяла да се намира в ранчото-мечта от осемстотин декара.То описало с жар намеренията си и на другия ден предало съчинението на учителя си.

След два дни получило обратно писмената си работа. На първата страница имало една голяма двойка, написана с червено, и бележка: „Обади ми се след часа“.

Момчето с мечтата отишло да се срещне с учителя и попитало:

- Защо сте ми писали двойка?

- Много си малък, за да имаш подобни мечти – отвърнал учителят. -А и освен това, ти нямаш пари. Идваш от семейство, което непрекъснато пътува. Нямаш никакви средства. За да купиш ранчо, са необходими много пари. Трябва да купиш земята. Трябва да платиш за стадо племенни коне, а по-късно ще трябва да плащаш големи такси и за жребците. Невъзможно е да го постигнеш.

След това учителят добавил:

- Ако напишеш още веднъж писмената работа с по-реалистична цел, аз ще преразгледам оценката ти.

Момчето се прибрало в къщи и дълго и внимателно мислило по този въпрос. Попитало баща си какво трябва да направи, а той му отвърнал:

- Виж, сине, ти сам трябва да решиш какво да направиш. Мисля обаче, че решението, което ще вземеш, е от изключителна важност за теб.

Накрая, след като цяла седмица премисляло, момчето предало същата работа, без да направи каквито и да било промени, с думите:

- Можете да запазите двойката, а аз ще си запазя мечтата.

След това Монти се обърна към събралата се група и каза:

- Разказвам ви тази история, защото вие се намирате в моята къща от 360 квадратни метра, в средата на моето ранчо от осемстотин декара. Все още пазя писмената си работа, окачена в рамка над камината.

А после добави:

- Най-хубавата част от тази история е, че преди две години, същият този учител доведе 30 ученици на летен лагер в ранчото ми за една седмица. Преди да си тръгне, учителят ми каза:

- Виж какво, Монти, ще споделя нещо с теб. Когато бях твой учител, бях нещо като крадец на мечти. През онези години откраднах много мечти от децата. За щастие, ти прояви достатъчно здрав разум и не се отказа от твоята.

Не позволявайте никому да краде мечтите ви. Следвайте желанията на сърцето си, независимо какви са те.

от „Пилешка супа за душата“
Автор: Джак Канфийлд, Марк Хансен

Ледени дантели – китайска легенда!

Ледени дантели – китайска легенда!
~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ ❈ ~ 

Живяла някога в далечната Корея една девойка на име Ок Сун. Тя била такава майсторица, каквато нямало нито в Страната на утринната свежест, нито в земите, където растат стройните кедрови дървета и хората ядат ориз наместо хляб. Чул за нейното изкуство тогавашният цар и заповядал на прислужниците си да му доведат необикновеното момиче. Прислужниците яхнали най бързоходните си коне и тръгнали да изпълнят царската заповед. Подир три дни те се върнали в царския дворец и пред царя и царицата се изправила самата майсторица Ок Сун, облечена в одежда, изтъкана от коприна, нежна като сребърна мъглица, забулила млада пролетна гора, в която духа кротък ветрец и се чуват гласове на току-що пробудени птици. 

Царят отворил широко очите си, а царицата плеснала с ръце и попитала момичето:
— Кой направи тази чудна дреха?
— Аз! — тихо прошепнала девойката и скромно навела очи към земята.
— Можеш ли да измайсториш втора дреха, която да няма равна на себе си и да надминава твоята по хубост?
— Мога — отвърнало момичето, — но ще ми бъдат потребни цели три години.
— Ще чакам! — извикала с властен глас царицата и поръчала да отведат Ок Сун в царската подземна работилница, където имало конци, усукани от злато, гранчета от сребро, скъпоценни камъни, събрани от цял свят. Само едно нямало: слънчева светлина не влизала отникъде. 

Подземната работилница се намирала на морския бряг и там от зори до мрак се чувало само бученето на морските вълни, които се блъскали със страшен грохот, обливали крайбрежните камъни и утихвали само за един час в полунощ, когато месечината огрявала заспалия царски дворец. 

Младото момиче пристъпило плахо в полумрачната работилница, запалило една восъчна свещица и се заловило за работа. То не се докоснало до царските съкровища, а поискало да му донесат само две плетачни куки, направени от слонова кост, и да му съберат паяжините, които бляскат, озарени от слънцето, и трепкат, лъхнати от най-кроткия полъх на гълъбовите крила. Три години денем и нощем заключената в подземието девойка се трудила, изпяла всичките песни, които знаела от майка си, измислила си нови, още по-хубави, каквито никой човек не е слушал, и жадувала за нощните часове, когато морските вълни затихвали и спокойствието навлизало в нейното тревожно сърце, а сънят затварял клепките на очите й. 

Минали три години. Един ден Ок Сун повикала главния надзирател на работилницата и му предала своето ръкоделие — да го поднесе на царя и царицата. То било дантела, изплетена от паяжина — трепетна и нежна, — която падала върху човешката коса като застинала морска пяна. Царят останал потресен от нейните изкусни ръце, а царицата преметнала дантелата върху раменете си и станала по-хубава от всичките жени на земята. Тя се огледала в бистрото езеро на градинския фонтан и дигнала молещи очи към царя:
— Ти си могъщ — рекла тя, — господарю мой, направи тъй, че занапред никоя жена да не може да получи такава дантела. Само аз да я нося! 

Жестокият цар, който лишил девойката от светлина, кимнал с глава, с което искал да каже че е готов да изпълня молбата на царицата, и повикал главния палач на двореца.
— Отнемете й очите — заповядал той, — за да не може никога да изплете друга дантела като тая, която е изплела. 

Втурнал се царският палач в подземната работилница, но какво заварил! От тригодишното денонощно напрежение в полумрака девойката съвсем ослепяла, докато свърши дантелата. Очите й зеели като пресъхнали кладенци. 

Прехапал устни палачът и се върнал пак при царя. Попитал го:
— Какво да правя с нея?
— Хвърли я на тигрите! Тя заслужава голяма награда! — викнал гневно царят.
Но когато злодеят блъснал невинното даровито момиче в зверилницата на гладните тигри, то протегнало ръце към тях да ги помилва по главите и кръвожадните зверове мигом се укротили. 

И до ден днешен през зимните нощи Ок Сун ходи невидима от къща на къща и рисува по стъклата на прозорците ония чудесни ледени дантели, които много напомнят нейното някогашно ръкоделно майсторство.

Инструментите на дявола

Преди много години Дяволът решил да продаде всички инструменти на своя занаят. Подредил ги стриктно в стъклена витрина, за да ги виждат всички. Каква колекция било това! Тук бил блестящият кинжал на Завистта, а до него кротко си почивал чукът на Гнева. От другата страна лежали лъкът на Алчността и Желанието, а до тях живописно били подредени отровните стрели на Ревността и Въжделението. Там били и оръдията на Страха, Горделивостта и Ненавистта. И всички се виждали прекрасно, имали си етикети с название и цена.
А на най-красивата етажерка, отделно от всички останали инструменти, лежал малък, неугледен и доста очукан дървен клин, на който бил закачен етикет с надпис "Униние". Учудващо, но цената на този инструмент била по-висока от всички останали взети заедно. Един минувач попитал Дявола защо струва толкова скъпо този странен клин и той отговорил:
— Аз наистина го ценя повече от всички, защото това е единственият инструмент в моя арсенал, на който мога да разчитам, ако всички останали се окажат безсилни. И той нежно погалил дървения клин. — Ако съумея да вбия този клин в главата на човека — продължил Дяволът, — той отваря вратата и за всички останали инструменти.
Усмихнал се и добавил:
— Няма нищо по-смъртоносно от унинието.
Не се оставяйте на унинието - нито днес, нито никога; радвайте се на живота - той е много кратък!

Ковачът и луната

Имало едно време един ковач, който непрекъснато се оплаквал: „Аз не съм доволен от моята професия, прекалено е топло и не се чувствам добре. Искам да съм камък в планината. Той трябва да е хладен, защото вятърът подухва покрай него и дърветета го пазят със сянката си“. Мъдрецът, който имал власт над всички неща отговорил: „Върви и бъди камък“. И той се превърнал в камък, високо в планината, там където вятърът го охлажда, чрез дъха си и дърветата го пазят чрез сянката на своите корони. Веднъж дошъл каменоделец в тази част на планината, в търсене на камък за работа. В момента, в който видял камъкът, в който се е превърнал нашият ковач си казал: „Това е камъкът, който винаги съм искал!“ И започнал да го реже. Тогава камъкът проплакъл: „Това наистина боли много. Не искам вече да съм камък. Искам да съм каменоделец. Това ще да е много по-приятно, отколкото да съм камък“. Мъдрецът чул отново неговите думи и отсякъл: „Бъди каменоделец тогава!“ Камъкът се превърнал в каменоделец и поел своя път в търсене на подходящи камъни. Минало известно време и каменоделецът се почувствал много уморен. Краката му се били подули целите и го изгаряли. Слънцето безмилостно припичало. Тогава той извикал: „Не искам вече да съм каменоделец. Да бъда слънцето изглежда много по-приятно. Ще дарявам хората и цялата земя с лъчите си.“ Мъдрецът го чул и отново изпълнил неговото желание. „Бъди слънцето, щом такова е желанието ти“ - казал. И каменоделецът се првърнал в слънцето. Но слънцето било много по-топло от ковачницата, от камъка, от каменоделеца. Да дарява със своите лъчи земята и хората било много по-трудно, отколкото нашият герой си представял. Затова той се помолил на мъдреца за пореден път: „Искам да съм луната. Тя е по-хладна и при нея е по-лесно.“ Мъдрецът изпълнил и това негово желание. Слънцето се превърнало в луна. Отново не се почувствал удовлетворен. „Ами тя луната е по-топла от слънцето. То ме огрява непрекъснато със своите лъчи и аз не мога да намеря покой. Не искам повече да съм луната. Бих желал да съм ковач отново. Това наистина е най-добрият начин, по който мога да прекарам живота си.“ Мъдрецът му отговорил.: „Уморих се вече от твоите трансформации. Ти искаше да си луната. Сега си луната. И луната ще бъдеш!“

И имаме една луна, която и до ден днешен лежи високо над нас в небето!

Древна Индийска приказка

Развържете възлите на характера си - будистка притча

Веднъж Буда отишъл при своите ученици с кърпа в ръка - красива копринена кърпа. Вероятно била подарък от някой цар. Обикновено Буда не приемал такива неща и сега всички го гледали в недоумение, защо държи тази кърпа в ръцете си, сякаш им казвал: "Погледни внимателно, виж!"

Всички вперили очи в кърпата, но никой не видял нищо друго, освен красива копринена кърпа. След това Буда започнал да връзва възли с краищата на кърпата. Настъпило пълно мълчание, всички гледали какво прави той.

Завързвайки пет възела, Буда попитал:
— Това същата кърпа, която донесох ли е, или друга?
Сарипута казал:
— Вие надсмивате ли ни се? Разбира се, че е същата кърпа.
— Сарипута, помисли още веднъж! Онази кърпа беше без възли, а на тази има завързани пет. Как може да е същата?

Едва сега Сарипута разбрал смисъла и казал:
— Разбрах всичко. Макар че кърпата е същата, сега тя е във възли и прилича на страдащ човек.
— Точно така. Всичко, което искам да ви покажа е, че човек, който се терзае, по принцип не се отличава от Буда. Аз съм всичко на всичко кърпа без възли! А ти си кърпа с пет възела. Това са агресивност, алчност, лъжливост, неосъзнатост и егоизъм.

След което Буда казал:
— Сега аз ще се опитам да развържа тези възли. Кой ще ми помогне да го направя?
И той започнал да дърпа двата края на кърпата, от което възлите започнали да стават все по-малки и по-стегнати.
Някой възкликнал:
— Но какво правите? Така те никога няма да се развържат! Коприната е толкова тънка, а Вие така силно я дърпате. Възлите ще станат толкова малки, че ще бъде невъзможно да бъдат развързани.

Буда отвърнал:
— О, вие отлично разбирате всичко, когато става дума за кърпата! А защо не можете да разберете самите себе си? Нима вие не сте в същата ситуация? Вие дърпате своите възли и те стават все по-стегнати и по-стегнати. След това попитал — Кой ще каже, как да се развържат възлите?

Един ученик предложил:
— Отначало човек трябва да се приближи и да разгледа внимателно как са били завързани възлите. — Той разгледал кърпата и казал — Възлите са били завързани така, че ще станат по-свободни само ако ги разхлабим и като им позволим да станат по-свободни, ще ги развържем. Тогава вече няма да е трудно, това са прости възли. — Ученикът взел кърпата и внимателно развързал възлите един след друг.

Буда казал:
— Днешната проповед свърши. Вървете да медитирате!

Притча за приятелството

Двама приятели вървели през пустинята.По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия.Пострадалият,без дума да обели,седнал и написал на пясъка:"Днес моят най-добър приятел ме удари!"Продължили напред и стигнали до един оазис,където влезли да се изкъпят.Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави,но навреме бил спасен от другаря си.Когато се посъвзел,грабнал камата си и написал на един камък:"Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!" Заинтригуван,приятелят му го попитал:"Защо,след като те нагрубих-писа на пясъка,а сега пишеш върху камък?"Засмян,другарят му отговорил:"Когато,някой добър приятел ни засегне,трябва да напишем това на пясъка,където вятърът на забравата и прошката ще го заличат.Но от друга страна,когато ни се случи нещо голямо и прекрасно,трябва да го гравираме на камъка на сърцето,където никой вятър не може да го заличи..."

арабска притча

бутони към социални мрежи

"Алхимикът", Паулу Коелю

Ralton Bentley

- Жив съм - каза той на момчето, докато ядеше шепа фурми в една тъмна и студена нощ. - Когато ям, не правя нищо друго, освен да ям. Ако трябва да вървя, ще вървя, без да мисля за друго. Ако трябва да се бия, все ми е едно дали ще умра сега или пък някой друг ден. Защото не живея нито с миналото си, нито с бъдещето си. Разполагам само с настоящето и само то ме интересува. Ако можеш никога да не излизаш от настоящето, ще бъдеш щастлив човек. Ще разбереш, че в пустинята съществува живот, че небето е осеяно със звезди, а воините се бият, защото това е част от човешкото битие. Животът ти ще се превърне в безкраен празник, защото той не е нищо друго освен моментът, в който живеем.

"Алхимикът", Паулу Коелю

бутони за социални мрежи

Плюшеното зайче

Откъс от "Плюшеното зайче"
Марджъри Уилямс

Какво е истинско? - попитал Заека. - То означава ли да го има това бръмчене
вътре в теб и стърчаща дръжка?

- Истинското не означава как си направен- казал Коженият кон. - То е нещо което
се случва вътре в теб. Когато едно дете те обича дълго време и не просто си
играе с теб, но наистина те обича, тогава ставаш истински.

- А това боли ли?- попитал заекът.

- Понякога - отговорил Коженият кон, понеже той винаги казвал истината. - Когато
си истински, нямаш нищо против да те нараняват.

- Това дали става отведнъж, както когато ти навият пружината, или малко по
малко?

- Не става отведнъж- рекъл Коженият кон. - Ти ставаш. Отнема дълго време. Ето
защо не се случва на хора, които се чупят лесно, или имат остри ръбове, или
които трябва внимателно да се съхраняват. Общо взето, докато станеш истински,
повечето от косата ти е опадала от обичане и очите ти са паднали, и ставите ти
са се разхлабили и си станал много опърпан. Но тези неща вече нямат значение,
защото щом веднъж станеш истински, не можеш да бъдеш грозен, освен за хора,
които не разбират... Веднъж щом станеш истински, не можеш отново да станеш
неистински. Това трае завинаги...завинаги..."

сподели ме

Джубран Халил Джубран

 

Красотата и Грозотата
Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг. И си рекоха една на друга:
— Хайде да се изкъпем в морето.
И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.
А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърде свенлива, та да остане гола, сложи си дрехата на Грозотата.
И Красотата продължи по пътя си.
И оттогава насетне хората бъркат едната с другата.
Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им.
от „Странникът“

 

За любовта
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят.
Защото на любовта и стига любовта.
Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега;
вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.
из " Пророкът"

Джубран Халил Джубран (1883-1931), писател и художник от ливански произход, живял и творил в САЩ

споделяне в социални мрежи

Невероятните бебета на Anne Geddes

 

http://www.annegeddes.com

Вашите деца не са ваши чада. 
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.


Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да им дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените Му стрели да отлетят надалеч.

Джубран Халил Джубран
"Пророкът"

социални мрежи