Усмихни се!

" Twain "

Попитах те:
- За какво си мислиш?
А ти ми каза:
- Не зная, вятърът отвява мислите ми като калинки...

Тогава аз протегнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепите си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената в дланите ми калинка:
- Не исках да става така, не исках да си отиваш... - каза тихичко тя.

- Усмихни се! Какво, като съм си отишла?
На далечен път заминават и жеравите, но някой ден отново ще се върнат...
Зад червените покриви на къщите изчезва Слънцето, но с изгрева то пак ще се върне...
И влаковете се завръщат, нали?
И хората също...
Какво са разстоянията - метри и километри? Какво е времето - дни, месеци, години...
Има очи, които виждат дори през високите планини. Има мисли, които прелитат дори над безкрайните равнини. Има хора, които никога не се разделят.

Усмихни се!
Има хора, които в сърцата си никога не се разделят!...

автор:Недялко Йорданов

Нещото и Странното чувство

Някога в глъбините на душата живеело Нещо.Веднъж в душата влязло Чувство. Чувството се харесало на Нещото. И Нещото започнало да пази Чувството, защото се страхувало да не го загуби. Даже започнало да заключва вратата. Заедно те обикаляли по всички ъгълчета на душата, разговаряли, мечтаели. Вечер палели огън, за да сгреят душата.

Нещото привикнало към Чувството и мислело, че то ще остане с него завинаги. Всъщност Чувството това и обещало. То било толкова романтично. Но един ден изчезнало. Нещото го търсило дълго. Накрая в едно ъгълче на душата намерило пробита огромна дупка. Чувството било избягало, но Нещото виняло единствено себе си. В памет на Чувството в душата останала голяма дупка, която не можела да бъде запълнена с нищо. Нощем през нея влизал хладен и зъл вятър. Душата се свивала и мръзнела.

След това в душата се опитвали да влязат и други чувства, но Нещото не ги пускало. Всеки път ги изхвърляло с метлата през дупката. Малко по малко чувствата съвсем престанали да идват.

Но веднъж в душата почукало съвсем Странно Чувство. Отначало Нещото не отваряло. Чувството не се вмъкнало през дупката, както правели другите, а останало да стои пред вратата. Цяла вечер Нещото неспокойно бродило из душата. Когато си легнало да спи, сложило за всеки случай метлата до себе си. Но не се наложило да гони никого. На сутринта погледнало през ключалката и видяло, че Странното Чувство продължава да стои пред вратата. Нещото започнало да нервничи, проумявайки че не можеш да изгониш този, който още не е влязъл.

Минал още един ден. Смущението на Нещото било безпределно. То осъзнало, че до смърт му се иска да пусне Чувството и до смърт се страхува да го направи. Ако го пусне и то избяга като първото, в душата ще има още една дупка ...

Минало още време и Нещото свикнало Странното Чувство да стои пред вратата. И един ден го пуснало вътре. Вечерта те запалили огън и сгрели душата за пръв път от толкова много години.

-Ще си отидеш ли? - не се сдържало Нещото.

-Не, но при едно условие, - казало Чувството - да не ме ограничаваш и да не заключваш вратата.

-Няма да я заключвам, - съгласило се Нещото - но ти можеш да избягаш през старата дупка.

И Нещото разказало своята история.

-Аз не бягам през стари дупки - усмихнало се Странното Чувство. - Аз съм друго чувство.

Нещото не му повярвало, но го поканило да се разходят.

-А къде е дупката? - полюбопитствало Странното Чувство.

-Ето я!-горчиво се усмихнало Нещото.

Посочило мястото, където била дупката, но дупка вече нямало. От външната страна на душата се чували ругатните на хладния, зъл вятър.

Нещото се усмихнало на Странното Чувство и казало единствено, че никога повече няма да заключва вратата.

текст

Скъпоценният плод

Book by blindmanphoto

 

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:

– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод. Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си.

Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод.

След три години тримата се върнали при баща си.

– Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод?

А той му казал:

– Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е най-сладък. И аз ти купих едно свисло грозде. От всичките плодове, които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкия плод.

– Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си ми донесъл. Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към средния си син.

– Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който най-рядко се намира. Затова отидох в южните страни и ти купих редките плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали, фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ти: избери си, който ти харесва.

– Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях – казал баща му. После се обърнал към най-малкия си син:

– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце?

– Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които ми даде, аз не похарчих за скъпи плодове. Аз постъпих, тате, в едно училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години. Плодовете, които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля, татко, че те са също скъпоценни плодове...

Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал:

– Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш наградата. Защото няма по-скъпи плодове от тия, които знанието дава на човека.

Българска народна приказка 

"Погледът на влюбения" - Хорхе Букай

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

— Струва ми се, че родителите ми са остарели и умът им вече не е така бистър.
— А на мен ми се струва, че гледаш на тях от друга гледна точка.
— Но какво общо има това? „Фактът си е факт“, както ти казваш.
— Ще ти разкажа.

Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга.
Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се използва личната каляска на царя — нарушение, което можело да й коства главата, — Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.
Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.
— Нали е прекрасна? — рекъл той. — Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!
Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова от кошницата.
— Изглеждат хубави! — рекъл царят.
— Хубави са — отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.
— Колко ме обича! — споменал по-късно царят. — Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?
Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели.
Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:
— Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод.

— Истината винаги е една. Фактът си е факт. Но както в приказката, човек може да тълкува дадена случка и така, и иначе.
„Внимавай как я възприемаш“, казваше мъдрият Бадуин.

Ако това, което виждаш, пасва „като по мярка“ на истината, която е изгодна за теб…
… Не вярвай на очите си!

текст: "Погледът на влюбения" - Хорхе Букай, "Нека ти разкажа"

Задачи за деня

Една сутрин, докато Заекът се разхождал по горската пътека, срещнал Таралежа. Вървял бързо, без да гледа къде стъпва, а в ръцете си държал лъскав тефтер и химикалка.

-Часът е 8.45. В 9.00 трябва хем да съм до поточето, хем да съм се прибрал в къщи.

-Здравей, Ежко! -поздравил Заекът.- Какво ти има? Видях те миналата седмица и изглеждаше добре, а сега си объркан и разтревожен. Като си забол поглед в тефтера, не вдигаш глава от него. Я го остави и ела да изпием едно кафе и да си побъбрим.

-Не мога, Зайо! Имам задачи и то все спешни. Чакай да погледна графика. Ох! Мога да ти отделя три минути, но не повече, защото графика отива на кино.

-Какъв график бе, Ежко? - учудил се Заекът- Познавам те отдавна, но никога не си се движил по график. Винаги си имал време за приятели, за разходки и веселба. Днес не мога да те позная.

-То и аз не мога да се позная, но вече съм друг.- въздъхнал Ежко.- Реших да се променя. Всъщност решението не беше мое, а на жената. Не можела да ме гледа как се мотая по цял ден и винаги имам свободно време. Трябвало да се организирам и да върша повече работа.
-Как и е хрумнало това? Вярно, че си небрежен, разхвърлян и разсеян, но винаги за важните неща си на линия. Не съм чул някога, някой да каже, че не си си свършил работата навреме. Не зная как го правиш, но хем се мотаеш като муха без глава, хем като погледна колко работа си свършил за деня, си мисля, че не спиш.
-Мина това време, Зайо! Вече всички задачи, отбелязвам в тефтера. Всичко е отбелязано по ден и час. Така мога да планирам времето си не за ден, а за седмица напред. Когато свърша някоя работа, слагам кръстче и я отмятам. Колкото повече задачи свърша днес, толкова повече свободно време ще имам утре. Ето от сутринта съм изпълнил цели десет задачи. Сега трябва да те оставям, защото закъснявам от графика.

-Ами добре. Щом имаш задачи, тичай да си ги свършиш. Като ги свършиш днес, утре ще си свободен и ще можем да се видим за по-дълго.

-Аааа.... Утре не мога! Графикът ми е запълнен за цял ден, а и прехвърлих две неща, които не можах да свърша днес за утре. Имам време вдругиден. Свободен съм за пет минути, точно в дванадесет часа на обяд. Тогава можем да се видим, ако не изскочи някоя допълнителна задача. Ох, вече пропуснах времето за още една задача. Ще я прехвърля за вдругиден, а с теб ще се видим някой друг път.

-Чакай, Ежко! Нали уж графикът е за облекчаване? Пък и когато си по-организиран и свършиш днес, част от задачите за утре, утре ще имаш повече свободно време. А ти, уж организираш нещата, а времето не стига.

-Не зная, Зайо. И аз мислех така в началото. Ще нахвърлям нещата, които трябва да направя, ще ги свърша, ще ги отметна и след това ще имам време и за себе си и за приятелите. Само,че когато започнах списъка, се оказа че имам повече задачи, отколкото съм си представял. Освен това и жената допълни списъка. Намери задачи за всяко празно място в графика. В първите дни се справях, но след това всеки ден се налага да прехвърлям неизпълнените задачи за следващия. Вече изоставам със седмица, а задачите всеки ден се увеличават. Сигурно аз съм виновен, защото съм неподреден и разсеян. Ето сега, докато говоря с теб, вече две задачи останаха неизпълнени. Да тръгвам вече, че целият ден ще пропадне.

-Чакай, Ежко!- засмял се Заекът.- Дай да видя, графикът ти. Зная как да ти помогна.
Таралежът подал тефтерът на Заекът, но той дори не го отворил, а го захвърли далече в храстите.
-Готово! Сега, Ежко, кажи ми какви задачи имаш за днес.
-Не, зная.- примигнал Таралежът.- Не може ли първо да намеря тефтера и да погледна?
-После ще го търсиш. Сега ми кажи, какви важни неща трябва да свършиш днес.
-Ами, трябва да напазарувам, но магазинът отваря след час. След това, трябва да набера малко гъби, за да ги приготви за утре жената. След това.... Не си спомням. Искам си тефтера!
-Щом не си спомняш, значи не са важни. - усмихнал се Заекът.- Важните задачи, никога не се забравят. Сега можеш да направиш две неща. Можеш да си потърсиш тефтера и да продължиш да тичаш по график. Можеш и да се разходиш с мен, докато отворят магазина. Ти решавай какво ще правиш. Какво избираш?

източник на текста

ЗИМНА УТРИН

(via umla)

Сутрин слънцето изгрява съвсем розово сред ледената пяна на хоризонтите, сякаш захарен диск натопен в злато. Две тъмновиолетови клончета се пресичат върху замръзналата му прозрачност и отведнъж се разгарят в наниз от бледозелени бисери. Въздухът трепти в лъчисти отражения, пресечени от бледочервени жици и сребърни ленти, които се вплитат; наситен в искри, светлина и леден прах, разтваряйки в миражната си светлина един хаос от остри цветни точки. Сняг, сняг. Дълги сънни пространства от бледини, които внезапно се пазлатяват в леден огън; широки стоманени сенки от дървета сред нежната пухкавост на склоновете, тънка и остра мрежа от клони, които се гравират върху белината в тъмнопурпорни и бледозелени фосфорични черти. Сняг и сияние и радост.
Това е чистотата на пространствата, окъпана в злато и миражи, пребулена в лъчезария от бледи пламъци и кървави звезди, безкрайна, ледена и ясна, с точните си хармонии от звънтяща прозрачност и със светлото си чудо от сребро, емайл и бисери. Ах, зимната утрин - леденият блян на душата, разтворен в сини съзвучия; ясната радост на целия ни живот, стегната в ореол от розови сияния - една единствена утрин, когато сълзите в душата ни замръзват нежно в цветен скреж, за да пречистят в ясни илюзии тъмната ни мъка за живот. И слънцето, зимното утринно слънце, голямото мистично кълбо от розови сънища, изгряващо сред синя прозрачност от хармонии: как спокойна е усмивката му от златна кротост сред химеричните и безкрайни блясъци на ледените искри, - на тия остри цветя от скъпи камъни, капризни, деликатни и горди като мечтите ни. То плува, радостно и студено, през тишината на невъзвратимото, отричайки с ясната си девственост всичката мъка за щастие - сами щастие и покой - това голямо кристално сърце на живота, заскрежено в златните нишки на Самотата.
Ала клоните на дърветата се разгръщат нежно под лъчистия зов на утрото, извити в ясния ритъм на музиката от флейти и звънчета, преплетени в лъчисти тръпки от янтарни светлини и сребърен мрак. В дъното на алеята се нижат бисери върху дълги слънчеви нишки, тичащи в седефената мъглявина на далечината; там се огъва и дипли пространството в чисти тъкани от безцветие: малката зимна царица се крие там, в дъното на сребърната си каляска - бледната снежна дама с розово лице, янтарни къдрици и назъбена корона от зари. Царицата на снежните далечини, изтъкана от сияние, блидност и сребро, малката голяма кукла от фарфор, със сини очи и златна коса: големият яснозелен камък на прозрачния й показалец, нежният шум на нейните одежди от лъчи и снежни звезди, розовият край на ухото й, златистата ивица на ръцете й, нейните малки детски крачка от порцелан. Ах, дамата на нашето сърце и мечтата ни за чиста радост в ледените хоризонти на нашия жизнен път - колко пъти ние сме чакали ласката на малките й лъчисти пръсти да пречисти погледа ни на жаждащи, колко пъти нейната бледа усмивка от корал е чертала строги хармонии в душата ни, за да стегне в кристал тъмното чудо на нашата гордост. Ласката на нежните й пръсти, сякаш захар, разтворена в студен огън - тихото докосване на чистото откровение през сънната тъга на нашите противоречия... снежната царица, снежната царица, малката фарфорна фея в седефената дълбочина на миражите ни за щастие, скъпата кукла на зимната утрин, когато слънцето изгрява розово и чисто.
И ето, сред въздуха се разсипват хиляди широки лъчи, накъдрени в огън, хиляди съзвездия от сини искри, които се разгъват върху небето в дълги святкащи дипли; снегът избухва в ярка белота, а върху бисерите на тънките клони неочаквано се разгръщат в хармонии сребърни звънчета. Един тежък лъч, препълнен със злато, се прекатурва върху синята прозрачност на снега и се дими във виолетови сенки, върховете на дърветата се начупват в триъгълници и бързо светят в златни капки, които се изливат през клоните; а дълбочината на алеята прилича на тънка решетка, направена от стомана и янтар. През сините простори на небето внезапно се понасят насветлени тържествуващи звукове от фанфари, ликуващи металически гласове от лъчи и пурпур: това е ясната песен на зимния ден, който поздравява своята царица - и тогава рояк от сини пажове, обшити със сребро, излизат между стволовете на дърветата, и със звънливи и радостни песни отиват срещу своята бледа господарка, за да й поднесат големи ледени букети от цветя и звезди. В дъното на алеята се разтварят техните нежни костюми в прозрачни сияния, и само острите сенки на дърветата чертаят строги успоредни линии върху бледия янтар на снега. Една тиха светлина се разгаря в златни тъми - и изведнъж се развихря в тържествен и звучен хаос от лъчезария.
Ето я, малката снежна царица на зимата, ето я. Затворете очите си и чакайте тихо, докато светлината от нейния поглед прелее в душата. На колене, малки пажове - раздайте цветята си без да чакате усмивка, и подарете зваздата на душата си без да чаката молба. Малката снежна царица е пред вас, ето я, ето я, защото ние толкова я обичаме. Вижте как очите й греят в радост, а устата й от корал се чертаят кротко в блаженство. Тя е лъчезарна и чиста и свята - душата й е светлина и ние се разтваряме в нея и ставаме ясни и нежни. Не усещате ли в гърдите си ледения огън на смирението и чистия покой на безкрайната обич? Не сме ли ние кротките деца на зимата, приласкани в миражи и преплетени в лъчезария? Вижте, сълзите ни замръзват нежно в цветен скреж, за да пречистят в ясни илюзии тъмната ни мъка за живот. Ние, малките големи деца на зимата, които посрещаме сега нашата нова утрин през през ледения блян на душата, разтворен в сини съзвучия. Ние - и ясната радост на целия ни живот, стегната в кристал, пречистена в светлина и осветена в ореола на розови сияния. Вижте, слънцето изгрява бавно в душата ни - това голямо мистично кълбо от розови сънища сред синя прозрачност от хармонии: как спокойна е усмивката му от златна кротост през химеричните и остри ледени цветя на нашата гордост. То се възцарява, радостно и студено, сред копнежите ни по невъзвратимото, отричайки с ясната си девственост всичката ни мъка за щастие и покой - това голямо кристално сърце на живота, заскрежено в златните нишки на нашата самотност...
В душата ни изгрява слънцето съвсем розово сред ледената пяна от илюзии, сякаш захарен диск, натопен в злато.

автор:Чавдар Мутафов

(via dreamsthatglitterxo)

Мечталия (силата на мечтите)

Той беше обикновен човек, изстдарал като цялото човечество, понесъл непосилен за плещите му товар. А бе чувствителен. Бе оптимист. Бе ... преди да го смачка живота. Изстдал бе много, понякога му се струваше, че другите хора прехвърлят и своята болка на него. Сякаш целия му живот бе с главата надолу и дори по-лошо сякаш кръвта в жилите му се събираше, бавно, много бавно и мъчително, в главата му заедно с цялата болка. Имаше чувствството че ще експлоадира. А може би това щеше да е избавление... Може би щеше да е по- добре просто да престане да съществува... Нищо чудно че толкова често го болеше главата , особено напоследък ... всеки ден ... непоносимо. Но това вече беше ежедневие за него и не го притесняваше... Хъх, странно. Той се смееше на тези си мисли. Като в някакво китайско мъчение ... Сигурно и филмите бяха размътили мозъка му. Да, като малко дете обичаше да се глези с телевизия и с разни други безцелни забавления, когато беше уморен. Но все пак предпочиташе книги, картини и разкази. Бе човек на изкуството. Обичаше да вихри въображението си и да мечтае за един по-добър свят. Възхищаваше се на красивото. Опиваше се да се смее по-честичко и поне веднъж на ден да се усмихва. Смехът му бе някак тъжен, а сълзите усмихнати, като на непоправим мечтател брулен от действителността. Плачеше всяка нощ... плачеше като малко дете! Искаше му се да все още да беше такова.Тогава истински се радваше, наивно вярваше, мечтаеше... Беше построил във въображението си един приказен свят от въздушни кули и мечти. “Мечталия” - идеалната страна, където всичко е възможно. Колко светли бяха мечтите му, колко красиви! Беше щастлив. После всичко се проемени, колкото повече години и отговорности натрупваше на плещите си толкова повече ставаха и ревогите, а радостите по-малко. Щастието вече не чукаше на вратата му или поне много рядко. Беше малко позабравен. От него и от хората. Но когато някой се сетше за него той приветстваше гостоприемно, усмихваше се и радваше. За тези 30 години той бе изстрадал много, твърде много, бе опитал от вкуса на почти всяко човешко страдание. Разбира се бе правил и глупави младежки грешки, но ударите на съдбата бяха по-пагубни. Твърде много разочарования и болка. Но той все още имаше надежда, все още имаше мечтите си и един двама приятели. Имаше все здраве, живота си и време. На здравето му бе дар божий, животасам си го бе изградил, а времето... за какво му беше? Време. С какво да го запълни? Понякога секундите му се виждаха цяла вечност. А какво беше направил той през живота си ? Нищо твърде съществено, а мечтите му бяха големи. Обстоятелствата просто не му позволиха повече. Бе разбрал, че желанията рядко се сбъдват, че да искаш е едно, да можеш друго и да го направиш съвсем различно. Мечтите му бяха земни, другите ги бе скътал в едно ъгълче на душата си където спеше и неговото позбравено оптимистично лице. Бе се научил да не иска твърде много и да се радва и на това, което има. Например бе постигнал с труд и упорство, с талант и знания кариерата си. Имаше потенциал. Бе сбъднал поне някои свои мечти, но можеше и повече... искаше повече... все още мечтаеше! Родителите му бяха загинали. Финансовото му състояние не беше добро и отрано се научи да се оправя сам. Бе лъган много пъти. По-рано бе много доверчив. Също така много пъти се беше привързвал към хора, който го нараняваха. Разбира се, бе изпил горчивата чаша на несподелената любов и самотата. Бе обичал! Дори веднъж бе получил любов. Тогава животът му се изпълни със смисъл както банално пише в романите и книгите, но той наистина беше щастлив. Летеше високо, за да падне с трясък и да го боли повече, защото, всяка красота увяхва и след всяко добро следва зло. Тя беше болна ... Ракът първо я ощипа, после я притисна задушаващо и бавно изсмука живота и... От тогава той се страхуваше когато всичко вървеше твърде добре. Знаеше, че това не е естествения ход на нещата и обикновено е последвано от много болка. Знаеше също, че колкото повече се привържеше към някого или нещо, толкова по–голямо щеше да бъде и страданието, ако го изгуби. Но все пак бе поел риска. Не можеше да живее без приятели. Те го подкрепяха и обнадеждаваха. Имаше нужда от любов, от радост , от мечти и устрем. Всеки ден вършеше наглед едно и също ... Прибираше се уморен. Гледаше да се забавлява поне през уикендите. Искаше му се да е по-различно, да има повече. И един ден ... бавно отваряйки сънените си очи той сякаш зърна едно чудно красиво създание до леглото си. Разтърка очи ... нямаше я. Стана, изми се, започна да си приготвя закуска. Но... ето я ... тя пак се появи! Този път ясно. Тя беше истинска! Изненада се и няколко минути беше като парализиран. В нея имаше нещо, нещо магично! Когато се поокопити и започна да задава въпроси, тя се приближи бавно до ухото му и прошепна “Искаш ли да можеш да имаш всичко? Дори това, което не смееше да мечтаеш. Всичко! Помисли си...” Той възкликна без да се замисли “Да разбира се!” Ослепителна свтлина... топлина ... нежна магия! След малко всичко бе същото. Той бе слисан. Не знаеше какво да мисли, беше толкова реално, толкова хубаво! Но как... Продължи да върши ежедневното. Закъсняваше. “Хайде де , не може ли да се свари по-бързо това кафе!” Кафето мигновено бе готово... Той не обърна внимание, бързаше. После му се прииска автобуса да доиде веднага, защото знаеше, че вече е закъснял. Той дойде. Когато пристигна на работа, му се скараха за поредното закъснение. Искаше му се да не беше закъснявал! Започна да си върши работата. Погледна машинално часовника. После пак и пак ... Я! Беше изостанал май. Отиде да го свери. Но и другите часовници показваха толкова! Шефа му мина и му се усмихна. Странно! Сякаш наистина не беше закъснявал. “Днес май става каквото поискам” помисли си с насмешка и изведнъж се сети за видението си сутринта. Прииска му се пак да види чудната красавица. Изведнъж хората застинаха, времето сякаш спря и тя се яви пред него. Погледна я учудено и попита. “Но как, какво...” “Нали това поиска, мечтателю? Както и кафето, автобуса, времето... Нали поиска да можеш, да имаш всичко?!”-отвърна тя. “Да но... И сега всичко което посикам ще е реалност? ” “Да но помисли добре... пожелаеш ли всичко ... ще изгубиш мечтите си.” “Мечтите ми?!” – възкликна той в недоумение. “Хах ... ама аз ще имам всичко. Какво са мечтите?! Та нали всичките ми желания ще бъдат изпълними!” Опианен от ставащото той отговори с твърдо “Да” на предлжението на чудната “Фея” (така и викаше после). “Добре. Достатъчно е само да го пожелаеш и ще имаш.” – каза тя и отново изчезна. И той започна да иска. Внимание, дрехи, трапеза, кола, пари, къща. Малки и големи глезотиики. Невероятно! Всичко се сбъдваше, мигновенно! И той продължи да иска ...Сбъдна всичките си мечти! Имаше дори това, за което не смееше да мечтае от съобразителност. Искаше ... и за другите искаше даже. Желаеше, искаше, можеше... Беше господар, творец, вдъхновител на света и вселената! Нещата започнаха да се променят. Първо в малки мащаби – само около него, а после и в по-големи. Света се промени. Вече и приказките се сбъдваха. Реалността, вечността, свободата, желанието, всички те вече имаха друго значение. Неизмеримо, неописуемо. Понякога той викаше своята Фея и си говореше с нея... Обожаваше я, защото тя му даваше всичко, бе образ на чудото. Беше щастлив ... говореше ли говореше ... А после... отново искаше... желаеше , искаше, можеше ... беше еднакво, защото той искаше и можеше всичко. Поиска слава, известност, мечтаната по-рано работа и средствата за нея. Всъщтност тя вече му беше хоби, не се налагаше да работи. Беше велик творец, най-великия в бъдещето и в миналото (те бяха в неговите ръце). Пишеше, рисуваше, композираше... Имаше талант и дори поска още. Превърна живота в една приказка. Вълшебна приказка, щастлива... без край. Имаше и хиляди удоволствия. Чудеше се кое да избере... По едно време започна дори да се чуди какво още да поиска, какво остана. Наслаждаваше се на всичко. Беше повече от щастлив. Отначало му бе трудно да свикне, но твърде лесно привикна. А и защо не?! Изглеждаше перфектно! Живееше, твореше, радваше се, ликуваше... Думите не могат да опишат прекрасните му чуства и обкражение. Всичко. Всичко бе изпълнимо и обозримо! Цялата вселена (макар да е спорно дали тя все още отговаряше на понятието си). Можеше да лети , можеше дори да държи звездите в ръцете си ... можеше всичко. И той летя така много време. То минаваше неусетно. Живя в пълно задоволство стотина години. След време, след доста време, той започна малко по малко да се отегчава... Тръпката липсваше, желанието за трудно достижимото и огромното удовлетворение при постигането му. Осъзна, че нещата не са чак толкова хубави, когато ти се поднасят на тепсия. Сети се за думите на Феята и те започнаха да го човъркат отвътре. Беше забравил всичко свързано с нещастието и страданието, както и с неосъществимото. Бе позабравил и думата “мечта”. Сега той можеше да има всичко освен мечтите си. Липсваха му! Липсваше му великото удовлетворение и щастие след мъките... И той сътвори своята - Мечталия. Всичко, което пожела веднага бе изпълнено. Това наистина бе свят на мечти, но в него нямаше мечти! Накрая всичко взе да му се струва безинтересно ... да губи смисъл. Поиска мечти от Феята, но тя не му ги даде(не можеше). Беше забравил и думата “Не” Започна все по силно да ги желае, искаше , беше нещастен... странно , защото имаше всичко останало. Липсата на това едно нещо беше ужасна. Та нали е в природата на човека винаги да иска, а и да опитва, да изживява щастието през призмата на нещеастието. За да се радваш истински, трябва и да си страдал. Иначе никога няма да можеш да познаеш шастието... А мечтите , мечтите са пътя ... пътя от лошото към доброто, от материалното към, духовното, от постижимото към невъзможното! Те са безкрайност- недостижими и необозрими. Те са като книги, като думи, като мисли... Човек не може да научи всичко, да прочете всичко, да види всичко, да може всичко. Ето дори и той, дори и Феята всъщност, не можеше всичко. И той започна да иска толкова силно... страдаше за свойте мечти, за духовното, за щастието от недостижимото... Превърна желанието за мечтата в мечта! И тогава... тогава света се превърна в същия този свят от който той избяга. В този в който освен щастие имаше и страдание... имаше и мечти! Феята му се усмихна... После ... ослепителна свтлината... топлината ... нежната магия! След миг всичко си бе по старому. Той се събуди и се усмихна на живота... Не помнеше приказния свят, защото бе в разрив с реалния. Помнеше само Феята. Беше щастлив ... вече можеше и имаше всичко ... можеше и имаше в мечтите си... Защото мечтите са част от реалното и същевременно от недостижимото . Те са възникнали заедно с доброто и злото, заедно и с живота. Те са всичко! Може би пък света е просто мечта или илюзия?! Та нали ние-хората го правим такъв, какъвто искаме. Измисляме понятия за време , простор, вселена, радост, мечта, а те са неизмерими и неопознаеми. Определенията на хората са само това което те могат да възприемат. За вселената няма време, за простора няма край, за вечността няма хора, за мечтата няма невъзможно.
източник на текста

"Сто години самота", Габриел Гарсия Маркес

 Класиката "100 години самота" на Габриел Гарсия Маркес (Gabriel Garcia Marquez) оглави класация за най-добрите романи на на миналия век. Анкетата е дело на специализираното издание за литература Wasafiri и в нея гласа си дадоха водещи световни критици.   

Ако още не сте чели книгата, уверявам ви ,струва си всеки един ред!

 

"Сто години самота", Габриел Гарсия Маркес

"Племето на Мелкиадес, според разказите на скитниците, било изтрито от лицето на земята, защото надхвърлило пределите на човешкото познание."

"Когато Хосе-Аркадио Буендия си даде сметка, че чумата е нахълтала в селището (...) се взеха мерки, за да се предотврати разпространението на тая напаст из другите поселища на тресавището. Тъй свалиха от козите камбанките (...) и ги сложиха на влизане в селището в услуга на ония, които подминаваха съветите и молбите на стражите и настояваха да го посетят. Всеки от другоземците, които по онова време обикаляха улиците на Макондо, трябваше да звъни с камбанката си, за да узнават болните, че той е здрав."

"Мелкиадес (...) бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата."

"Хосе-Аркадио Буендия наистина се бе уплашил в онова прозирно декемврийско утро, когато му направиха дагеротипа, защото смяташе, че с преминаването на образа върху металната плочка хората се изхабяват полека-лека."

"...дървени стаи, където живееха сами жени, дъхащи на мъртви цветя."

"Древни градове, от чието минало величие са останали само котки из развалините."

"Тя имаше рядката добродетел да не съществува изцяло, освен в подходящия миг."

"Опиянен от славата на завръщането, от невероятните победи, той бе надзърнал в пропастта на величието."

"Залутан из самотата на своята огромна власт, започна да губи посока."

"Трябваше да предизвика тридесет и две войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четиридесет години закъснение предимствата на простодушието."

"Увереността, че денят му е насрочен, го облече в загадъчна неприкосновеност, в безсмъртие до определен срок, което го направи неуязвим за опасностите на войната и му позволи накрая да извоюва едно поражение, много по-трудно, много по-кърваво и скъпо, отколкото победата."

"Полковник Аурелиано Буендия едва-едва проумя, че тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата."

"Когато запита къде се продават погребални венци, водиха го от къща в къща, за да избере най-хубавите. Когато попита къде е най-красивата жена, която се е раждала върху земята, всички майки го отведоха при дъщерите си."

"На Ребека бяха нужни много години в страдание и несрета, за да извоюва предимствата на самотата, и не беше склонна да се откаже от нея срещу една старост, смущавана от лъжливите очарования на милозливостта."

"Хората от Макондо (...) се възмутиха от живите образи (...), защото мъртвият и погребан в един филм герой, за чието нещастие се изляха печални сълзи, се появи отново, и то превърнат на арабин, в следващия филм. Публиката (...) не можа да понесе оная нечувана подигравка и изпотроши столовете. Кметът (...) обясни с разпоредба, че киното е машина за измама, която не заслужава страстните излияния на публиката. При обезсърчителното обяснение мнозина (...) решиха да не ходят повече на кино, считайки, че им стигат и собствените мъки, та да плачат заради престорени неволи на въображаеми същества. Нещо подобно се случи с грамофоните с фуния, които (...) за известно време тъй дълбоко засегнаха интересите на духовата музика. (...) Но съвсем скоро се стигна до заключението, че (...) са механически трик, който не може да се сравнява с нещо тъй затрогващо, тъй човешко и тъй изпълнено с всекидневна истина, както една духова музика."

"Човек не умира, когато трябва, а когато може."

"Тъжната война на всекидневното унижение, на умоляванията и докладните записки на елате утре, на вече почти, на проучваме вашия случай с надлежното внимание; непоправимо загубената война срещу много учтивите и сигурни служители, които трябваше да отпуснат и никога не отпуснаха пожизнените пенсии. Другата война, кървавата, двайсетгодишна, не им причини толкова разрушения, както разяждащата война на вечното отлагане."

"Нещо, което тя самата не успяваше да определи, но което си въобразяваше смътно като някакво напредващо изтъркване на времето. „Сегашните години вече не идват като предишните“ — обичаше да казва, усещайки, че всекидневната действителност й се изплъзва от ръцете. (...) Сега, когато нямаше нищо за вършене (...) лошокачественото време я бе принудило да оставя нещата наполовина."

"Слънцето се показа с такава сила, че яснотата изскърца като платноходка."

"Трудещите се зарязаха властите на Макондо и се изкачиха със своите жалби до върховните съдилища. Точно там илюзионистите на правото доказаха, че исканията са лишени от всякаква законност, просто защото банановото дружество нямало, никога не е имало, нито пък щяло да има трудещи се на своя служба, а ги набирало случайно и временно. Тъй че се разпердушини измишльотината (...) и се постанови чрез съдебно решение и се провъзгласи в тържествени разпоредби несъществуването на трудещите се."

"И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота."

"Откриха, че там винаги е март и винаги е понеделник и тогава разбраха, че (...) и времето понася препъвания и злополуки и затова може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица."

"Хлебарките, най-старинното крилато насекомо върху земята, вече е било любимата жертва на ударите с чехли във Ветхия завет, но като вид е безусловно неподатливо на какъвто и да е начин за унищожение, (...) тъй като неговите хиляда шестстотин и три разновидности са устояли на най-далечното, упорито и безжалостно преследване, което човекът е развихрял още от своя произход против каквото и да било живо същество, включително против самия човек."

"Въздухът тежеше от наивна гъстота, сякаш току-що го бяха изобретили."

"Литературата е най-хубавата играчка, която е била измисляна, за да се подиграват с хората."

"Един костелив меланхолен мъж, с татарски скули, белязан завинаги и от началото на света с шарката на самотата — Аурелиано."

"Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите."

"Без да й е разкрил, че плаче от любов, (тя) веднага разпозна най-древния плач в историята на човека."

цитати

„Сто години самота“ (на испански: Cien años de soledad) е роман от колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес, издаден през 1967 г. Един от най-значимите романи на 20 век и класическо произведение в литературния стил магически реализъм. Това е най-известният роман на писателя, продаден в над десет милиона копия. За него получава литературната награда „Ромуло Галегос“ през 1972 година. В класация на литературното списание Wasafiri, от 2009 година, „Сто години самота“ е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последните 25 години. Единственият нефилмиран роман на Маркес.
Романът описва живота в митичното южноамериканско село Макондо с главни герои, членовете на семейство Буендия.

Кралят и Нощта

♥ В едно време, когато самотата още можела да убива, а нежността имала леден дъх и цвят на залез, в едно далечно кралство на ръба на мечтите, живеел смел крал. Смелостта му била толкова пословична, че надлъж и шир се носели легенди за подвизите му. Той бил победил илюзиите, убивайки дракони, бил се изправил срещу страховете си, спасявайки принцеси, бил се справил с вечността, докосвайки се до величието.
Кралят живеел в огромен замък от слънчеви лъчи и есенен скреж, в който прекарвал дните си, лишени от геройства. Той бил добър крал. Макар че живеел сам и тишината на покоите му винаги криела опасността да се превърне в бездна от обвинения и самозаблуди, той съумявал да управлява мъдро и великодушно, с онова спокойствие и милосърдие, присъщо само на истински големите владетели. Хората го обичали и заради постоянната му готовност да се притече на помощ, и заради умението му да се справя с всяка трудност по един невъобразимо елегантен начин, сякаш маха досадна прашинка от рамото си. И кралят бил щастлив. Доколкото е възможно човек да бъде щастлив в замък от слънчеви лъчи… и стаи от тишина, в които личал есенният скреж.
Но един ден…
Един ден, в който кралят блажено почивал на една от 32-те си слънчеви тераси, дошъл вестоносец, който обявил, че група мислители и философи са дошли да го посетят. Кралят не се изненадал- човек с любопитство и жажда за знание като неговите, често бил заобиколен от умни хора, които му разгласявали мъдростта на нови и по-стари времена. И все пак… било четвъртък. Четвъртък бил специален ден за краля- в четвъртък той не приемал посетители освен ако поводът не бил отвлечена принцеса или развилняло се чудовище… Но мислители… днес… тук… Това значело нещо. И кралят се отправил към тронната зала с известно любопитство и едно предчувствие, което обгръщало душата му в мрак…
Вечерта настъпила. Кралят седял в огромната градина на замъка. Сам. И тъжен. И за първи път в живота си толкова объркан, толкова несигурен, толкова раздвоен…
Срещата с мъдреците на новото време била объркала реда в подредения му свят, били се размили представите за добро и зло, а това винаги ставало повод за трагедия… или множество такива. И кралят знаел това.
Затова се опитал да подреди отново мислите си, за да се справи с поредното предизвикателство в живота си… онова, за което не бил подготвен и едва ли някога щял да бъде.

♥♥♥

♥♥♥

Преподавателите и мислителите били дошли в двореца му с една идея- сама по себе си грандиозна, дори величествена. И знаели, че само той може да се справи с трудната, граничеща с невъзможна, задача… Защото те искали да пленят Нощта. Когато чул това кралят едва се сдържал да не ахне- толкова абсурдно звучало всичко. И все пак... Това били мъдри хора, а той бил достатъчно разумен, за да знае, че такива хора си струва да бъдат изслушвани до край.
-Ваше Величество, знаем, че няма да е никак лесно, но ние открихме начин да пленим Нощта… А представете си свят без нея- огрян от слънчеви лъчи и светлина, която влиза право в домовете… и душите на хората. Без мрак, който да ги плаши те ще станат по-добри и по-истински, без несигурността на нощните бури, ще изчезнат и дилемите в живота им. И те ще са по-щастливи, по-мъдри. Направихме редица проучвания, зададохме множество въпроси- и се уверихме- хората не обичат Нощта. Тя ги плаши. Прекалено потайна е, прекалено изменчива, прекалено необятна… Ако можеха- не биха пуснали слънцето дори за миг да изчезне от ежедневието им. Вашите поданици копнеят за вечен ден, сър.
-Но… но… как?- едва успял да промълви кралят, безкрайно объркан от подобна перспектива.
-Ваше Величество, дълго обмисляхме как може да се справим с Нощта, но накрая открихме.
Има една пещера, до Езерото на луната, която е толкова дълбока и мрачна, че дори Нощта може да се изгуби в нея. Вие само трябва да я примамите там, сър. Да я вкарате в пещерата и да залостите входа й. И Нощта… тя ще се изгуби из мрачните сенки докато се превърне в спомен.
-Аз… ще обмисля предложението Ви и ще Ви уведомя съвсем скоро за решението си. Благодаря Ви!- и кралят напуснал тронната зала по-уплашен от всякога.
Но не невероятният план го бил уплашил, нито почти нереалната възможност за осъществяването му. Той се бил уплашил от друго… Защото всеки- дори великите слънчеви владетели, спасяващи светове, имат своите страхове… и тайни.
И именно тайната на краля го карала да седи тук, в градината, сред поглъщащото спокойствие на зелените листа на дърветата, и да се терзае.
А тайната му била съвсем простичка. Или почти. Защото кралят бил влюбен в Нощта. От векове. Обичал я от толкова много време, че дори светлината на звездите била по-млада.

♥♥♥

♥♥♥

Именно тя била причината за мъдрото му царуване, тя го спасявала от мълчанието на слънчевите стаи, тя му носела покой сред цялата самота в живота му и го топлела сред скрежа на спомените.
И сега… да се лиши от най-голямата опора в живота си… това дори за смел крал била непосилна жертва.
Бил я открил една вечер, разхождайки се из алеите на парка. Тормозели го множество държавни дела, трябвало да вземе редица важни решения. И тогава я видял- подпряна на едно дърво-с коси като от мастило и бледо лунно лице. И очи, които не блестели. За първи път виждал такива очи- очи, които поглъщат светлината около себе си, създавайки дълбоки бездни, в които можеш да прочетеш света. И се влюбил в тези очи- завинаги. И по-дълго.
И тя го харесала- та има ли някой, който да не хареса такъв крал?!
И любовта между двамата пламнала изведнъж –той я учел на решителност и дързост, а тя му разкривала цели вселени от тъга и красота. Той я дарявал с цялата обич и доверие на безстрашното си сърце, а тя му дала в замяна душата си- която не била душа на нощ, а на влюбена жена… и можела да свети в тъмното.
И веднъж появила се в живота на краля Нощта се превърнала в сладката тайна, която осмисляла делата му и правела подвизите му не пиршества на самотата, а споделени празници.
Кралят не можел да загуби всичко това. А и не искал. Но добре осъзнавал, че мъдреците са прави- че превръщайки слънцето в пълноправен господар на света, хората му щели да бъдат по-щастливи и по-добри. А нали той цял живот се бил борил именно за това, на това бил отдал живота си, заради подобни битки бил направил непосилни за другиго жертви.
Но дали сега можел да го направи? Бил ли достатъчно смел, за да се изправи срещу смисъла на живота си? Но от друга страна… имал ли смелостта и доблестта да се изправи срещу светлината? И изобщо има ли кауза, която да те оправдае да се бориш срещу слънцето?♥

♥♥♥

автор: Princesssa

източник:http://hulite.net

Като лято

Anna Aden Photography

стихове: Ники Комедвенска

Някой ден…но не и днес КРАТЪК РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

Някой ден ще престана да се боря за живота, който вярвам, че заслужавам… но не и днес.

Някой ден ще повярвам, че Пътят е повече Страшен, отколкото Славен… но не и днес.

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

Някой ден може и да се примиря с това да бъда средностатистически… но не и днес.

Някой ден ще бъда прекалено уморен, за да почистя доспехите си от прахта и ръждата и да вляза в нови битки… но не и днес.

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

Някой ден ще се задоволя с постигнатото… но не и днес.

Някой ден ще се откажа да търся нови пътища към Съвършенството… но не и днес.

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

Някой ден ще заменя твърдата почва на бойното поле с мека постеля… но не и днес.

Някой ден ще предам приятелите си… но не и днес.

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

Някой ден ще се откажа от мечтите си… но не и днес.

Някой ден няма да извадя меча си при среща с нова вятърна мелница… но не и днес.

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

Някой ден ще падна на колене и няма да има сили да се изправя отново… но не и днес.

Някой ден ще повярвам на другите, че Съдбата ми е предопределена… но не и днес.

Някой ден ще бъда като “всички останали”… но не и днес.

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

Някой ден ще се науча да целувам тлъсти задници…но не и днес.

Някой ден ще спря да търся истинското си Аз… но не и днес.

Някой ден ще бъда благоразумен и улегнал… но не и днес.

By marianaBak This photo is © All Rights Reserved

Някой ден животът ми вече няма да бъде приключение… но не и днес.

Някой ден аз самият ще бъда само спомен. Но не и днес.

Автор: Пламен Петров

http://blogatstvo.com 

За различните начини да се пие кафе

Една чаена чаша не е чаша чай, а капуцинът не е монах 

За различните начини да се пие кафе

Ханс Файгл

images and styling : marianaBak

Идеалът и действителността съществуват и в кафенето като два значително раздалечени полюса. Кабаретистът Хайнрих Айзенбах още в началото на ХХ век разказва следната случка. Действието се развива в кафе "Централ". Появяват се трима господа и сядат на една маса. Първият поръчва: "Жан, искам меланж, малко по-тъмен, с двойна сметана, подсладен." Вторият: "Донесете ми една пасирана чаена чаша и следобедния вестник." Третият клиент: "Моля, голяма стъклена чаша златно с каймак." Оберкелнерът Жан предава поръчката нататък: "Рудолф, три меланжа на първа маса." И с това вече е казано много за виенските кафенета, за "фантома на обера" и за изключително разнообразните начини за приготвяне на кафе. Затова никога не отговаряйте на въпроса на обера "какво ще обичате?" с бързо подхвърлена реплика, издаваща неопитните кафеджии: "Едно кафе." Този вид поръчки винаги са били необичайни и, както си спомня Фридрих Торберг, такъв посетител още едно време "би бил игнориран подобно на някой, който в бюро на компанията за луксозни корабни превози "Кънард Лайн" изрази желанието: "Искам кораб!" И тъй, препоръчително е все пак да дадете по-детайлни указания: Меланж - той е познат още от XVII век, когато виенчани преценили като твърде горчиво кафето от зарязаната от турците военна плячка. Това е смес от приблизително равни части мляко и мляно кафе, която може да се поръчва като "по-светла" или "по-тъмна", т. е. с повече или по-малко мляко, респ. бита сметана ("Schlagobers", никога като в Германия "Schlagsahne"!). От това се получава, според количеството мляко, чаша (Schale) кафяво или чаша златно. Капуцинер (т. е. капучино) се получава от черно кафе с мъничко мляко или бита сметана (също и "двойна сметана", Doppelschlag). Францисканер не е обратното на "Капуцинер", а меланж, много светъл, с бита сметана и настърган шоколад. Оберс г'шприцт, познато и като "кафе наопаки", представлява много мляко със съвсем малко кафе. Черно(Schwarzer), "голямо" или "малко" - това е чиста мока без мляко. Ако се сервира в стъклена чаша (Glas) и с бита сметана, то се превръща в: Айншпенер(букв.'файтон с един кон'), който обаче в никакъв случай не бива да се бърка с Фиакер (букв.'файтон с два коня'), който също се сервира в стъклена чаша, но без сметана, и най-често му се добавя ром. Консул се нарича мока, разредена с малко студена вода. Обермайер е подвид на "Консул", наречен така на един музикант от Виенската филхармония, чието чувство за хармония му позволявало да пие кафето си само "през студена бита сметана". Това не винаги носело радост на работещите в кухнята за кафе, които трябвало да положат пяната толкова внимателно върху моката, че двете течности да не се смесят, защото иначе би се получил пак "Консул". Сместа от кафе и алкохол се нарича в професионалния жаргон "г'шприцт": Мока г'шприцт е съответно черно кафе с глътка ром; ако е добавен коняк, то се предлага като Мариломан. Мария Терезия - (едно "Мария Терезия", никога една!) - се състои от мока, към която е добавен портокалов ликьор. Мацагран се нарича мока, охладена с кубчета лед и подсладена, към която е добавено мараскино (или понякога ром). Турско - това е фино смляно кафе, сварено със захар в бакърено джезве и налято директно в малки филджани. Може да се поръча и "пасирт" (прецедено). Кайзермеланж напомня за Първата световна война, когато в кафето добавяли яйчен жълтък вместо дефицитното мляко, раздавано само с купони. Теешале оберс е голяма чаена чаша (купичка) мляко със съвсем малко кафе; с което стигаме до мерните единици. Една чаена чаша (Teeschale) всъщност не е нищо друго освен мерна единица, при това "най-висшата" ("oberste"), както някога е дефинирал Фридрих Торберг. Нус (букв.'орех') съответства на размера на кафеена чашка. Пиколо запълва една и половина кафеени чашки. Порцион или сепаре означава, че кафето и млякото се сервират отделно.

images and styling : marianaBak

В началото на 50-те години във виенските кафенета започна окончателно да се налага еспресото и измести дотогавашната черна напитка, получавана от добрите стари машини "Карлсбадер". Ако преди кафето се заливаше с гореща вода и се сваряваше, то еспресомашината нагрява врящата вода до пара, която след това се прекарва през кафето и така се получава еспресо. С въвеждането на еспресото се промени и обичайната досега терминология - еспресото се приготвя късо или дълго според това колко вода се използва, а най-употребяваните днес видове са черно, кафяво (голямо и малко късо или дълго) и меланж. Към тях винаги се сервира чаша вода, върху която лежи кафеената лъжичка. Времената, в които кафето можеше да се поръчва според нюансите на цвета, са завинаги отминали, а с тях и легендарният обер Херман от кафе "Централ", който постоянно мъкнел със себе си лакирана дъска с 20 номерирани цветови нюанса и я предлагал на посетителите, за да си изберат. Това водело до странни рекламации, като например: "Ей, господин Херман, аз чакам моята дванайсетица, а вие ми носите седмица, която не съм поръчвал!" Измряха събирачите на сметки, носачите и маркьорите, контролирани от безвъзвратно изчезналата касиерка. До времената на рационализацията доживя господин оберът - съкращение от "оберкелнер", което всъщност вече изразява йерархията, където чиракът - пиколо - заема най-ниското стъпало. В кафенето се плаща само на господин обера, а задължение на пиколото е през пролетта да измъкне от вътрешния двор ("Schanigarten") онези студоустойчиви зелени растения с неопределимо биологическо значение и да ги постави пред входа на заведението, за да сигнализира на постоянните посетители: лятото вече не е далеч. Също така рядко се намира в кафенетата и стародавната напитка Кникебайн ('троши-крак') - смес от сливовица (Slibowitz), кимион (Kuemmel) и черешова ракия, която се сервира с разбит жълтък отгоре и чиято редовна и неумерена консумация може да доведе до едноименните телесни повреди. Почти забравено е също и фракерл - онова малко шишенце от шлифовано стъкло, побиращо 12 чашки ракия и пригодено да обикаля масата. Виенският писател и бохем Хаймито фон Додерер обичал да поръчва такива. А имаше го тогава и поръсения с мляно кафе Ритмайстер ('майстор-ездач')... Но тук вече се намираме в територия, опасна в много отношения. Когато през 1752 г. Мария Терезия разширява правата на концесионерите, занимаващи се с печене на кафе, започва постепенното отмиране на някогашните малки заведения за кафе* . Оттогава кафенетата развиват широк асортимент от храни и напитки. Нека не се захващаме с тяхното изброяване, а да напуснем невредими и без това хлъзгавия паркет на традиционното виенско кафене, макар и с известно съжаление. * Дотогава кафето е луксозна стока, достъпна за ограничен кръг хора (б. прев.).  Преведе от немски Мария Шнитер  Преводът е направен по Hans Veigl, Wiener Kaffeehausführer, Wien, 1994 източник