неделя, 25 септември 2011 г.

Кралят и Нощта


♥ В едно време, когато самотата още можела да убива, а нежността имала леден дъх и цвят на залез, в едно далечно кралство на ръба на мечтите, живеел смел крал. Смелостта му била толкова пословична, че надлъж и шир се носели легенди за подвизите му. Той бил победил илюзиите, убивайки дракони, бил се изправил срещу страховете си, спасявайки принцеси, бил се справил с вечността, докосвайки се до величието.
Кралят живеел в огромен замък от слънчеви лъчи и есенен скреж, в който прекарвал дните си, лишени от геройства. Той бил добър крал. Макар че живеел сам и тишината на покоите му винаги криела опасността да се превърне в бездна от обвинения и самозаблуди, той съумявал да управлява мъдро и великодушно, с онова спокойствие и милосърдие, присъщо само на истински големите владетели. Хората го обичали и заради постоянната му готовност да се притече на помощ, и заради умението му да се справя с всяка трудност по един невъобразимо елегантен начин, сякаш маха досадна прашинка от рамото си. И кралят бил щастлив. Доколкото е възможно човек да бъде щастлив в замък от слънчеви лъчи… и стаи от тишина, в които личал есенният скреж.
Но един ден…
Един ден, в който кралят блажено почивал на една от 32-те си слънчеви тераси, дошъл вестоносец, който обявил, че група мислители и философи са дошли да го посетят. Кралят не се изненадал- човек с любопитство и жажда за знание като неговите, често бил заобиколен от умни хора, които му разгласявали мъдростта на нови и по-стари времена. И все пак… било четвъртък. Четвъртък бил специален ден за краля- в четвъртък той не приемал посетители освен ако поводът не бил отвлечена принцеса или развилняло се чудовище… Но мислители… днес… тук… Това значело нещо. И кралят се отправил към тронната зала с известно любопитство и едно предчувствие, което обгръщало душата му в мрак…
Вечерта настъпила. Кралят седял в огромната градина на замъка. Сам. И тъжен. И за първи път в живота си толкова объркан, толкова несигурен, толкова раздвоен…
Срещата с мъдреците на новото време била объркала реда в подредения му свят, били се размили представите за добро и зло, а това винаги ставало повод за трагедия… или множество такива. И кралят знаел това.
Затова се опитал да подреди отново мислите си, за да се справи с поредното предизвикателство в живота си… онова, за което не бил подготвен и едва ли някога щял да бъде.
♥♥♥

♥♥♥
Преподавателите и мислителите били дошли в двореца му с една идея- сама по себе си грандиозна, дори величествена. И знаели, че само той може да се справи с трудната, граничеща с невъзможна, задача… Защото те искали да пленят Нощта. Когато чул това кралят едва се сдържал да не ахне- толкова абсурдно звучало всичко. И все пак... Това били мъдри хора, а той бил достатъчно разумен, за да знае, че такива хора си струва да бъдат изслушвани до край.
-Ваше Величество, знаем, че няма да е никак лесно, но ние открихме начин да пленим Нощта… А представете си свят без нея- огрян от слънчеви лъчи и светлина, която влиза право в домовете… и душите на хората. Без мрак, който да ги плаши те ще станат по-добри и по-истински, без несигурността на нощните бури, ще изчезнат и дилемите в живота им. И те ще са по-щастливи, по-мъдри. Направихме редица проучвания, зададохме множество въпроси- и се уверихме- хората не обичат Нощта. Тя ги плаши. Прекалено потайна е, прекалено изменчива, прекалено необятна… Ако можеха- не биха пуснали слънцето дори за миг да изчезне от ежедневието им. Вашите поданици копнеят за вечен ден, сър.
-Но… но… как?- едва успял да промълви кралят, безкрайно объркан от подобна перспектива.
-Ваше Величество, дълго обмисляхме как може да се справим с Нощта, но накрая открихме.
Има една пещера, до Езерото на луната, която е толкова дълбока и мрачна, че дори Нощта може да се изгуби в нея. Вие само трябва да я примамите там, сър. Да я вкарате в пещерата и да залостите входа й. И Нощта… тя ще се изгуби из мрачните сенки докато се превърне в спомен.
-Аз… ще обмисля предложението Ви и ще Ви уведомя съвсем скоро за решението си. Благодаря Ви!- и кралят напуснал тронната зала по-уплашен от всякога.
Но не невероятният план го бил уплашил, нито почти нереалната възможност за осъществяването му. Той се бил уплашил от друго… Защото всеки- дори великите слънчеви владетели, спасяващи светове, имат своите страхове… и тайни.
И именно тайната на краля го карала да седи тук, в градината, сред поглъщащото спокойствие на зелените листа на дърветата, и да се терзае.
А тайната му била съвсем простичка. Или почти. Защото кралят бил влюбен в Нощта. От векове. Обичал я от толкова много време, че дори светлината на звездите била по-млада.


♥♥♥
♥♥♥
Именно тя била причината за мъдрото му царуване, тя го спасявала от мълчанието на слънчевите стаи, тя му носела покой сред цялата самота в живота му и го топлела сред скрежа на спомените.
И сега… да се лиши от най-голямата опора в живота си… това дори за смел крал била непосилна жертва.
Бил я открил една вечер, разхождайки се из алеите на парка. Тормозели го множество държавни дела, трябвало да вземе редица важни решения. И тогава я видял- подпряна на едно дърво-с коси като от мастило и бледо лунно лице. И очи, които не блестели. За първи път виждал такива очи- очи, които поглъщат светлината около себе си, създавайки дълбоки бездни, в които можеш да прочетеш света. И се влюбил в тези очи- завинаги. И по-дълго.
И тя го харесала- та има ли някой, който да не хареса такъв крал?!
И любовта между двамата пламнала изведнъж –той я учел на решителност и дързост, а тя му разкривала цели вселени от тъга и красота. Той я дарявал с цялата обич и доверие на безстрашното си сърце, а тя му дала в замяна душата си- която не била душа на нощ, а на влюбена жена… и можела да свети в тъмното.
И веднъж появила се в живота на краля Нощта се превърнала в сладката тайна, която осмисляла делата му и правела подвизите му не пиршества на самотата, а споделени празници.
Кралят не можел да загуби всичко това. А и не искал. Но добре осъзнавал, че мъдреците са прави- че превръщайки слънцето в пълноправен господар на света, хората му щели да бъдат по-щастливи и по-добри. А нали той цял живот се бил борил именно за това, на това бил отдал живота си, заради подобни битки бил направил непосилни за другиго жертви.
Но дали сега можел да го направи? Бил ли достатъчно смел, за да се изправи срещу смисъла на живота си? Но от друга страна… имал ли смелостта и доблестта да се изправи срещу светлината? И изобщо има ли кауза, която да те оправдае да се бориш срещу слънцето?♥


♥♥♥
автор: Princesssa
източник:http://hulite.net

0 коментара:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 
-------------