четвъртък, 30 юни 2011 г.

Happy July Morning ♥

Днес e 1 юли ... и въпросът e: Какво е “Джулай морнинг”?

Джулая (или нечленувано Джулай, по името на известната песен на Юрая Хийп от 1971 година, July Morning) е най-традиционният хипи празник в България, възникнал във Бургас в средата на 80-те години на миналия век.

Там аз бях във юлска сутрин,
за да търся любов,
с магията
на новото зазоряване
и с прекрасното Слънце


Под звуците
на първите птичи песни.
Дома си оставих
по средата на бурята
и на нощта зад мен,
и на моя собствен път.


Със деня идваше решението - ще търся теб!


Търсех любовта
на странни места,
не остана камък,
който да не преобърна.
Трябва да са били сигурно повече
от хиляди лица,
но никой, не чувствах
като огън, който гори.



В моето сърце, в моите мисли, в моята душа.


Там аз бях във юлска сутрин,
за да търся любов,
с магията
на новото зазоряване
и с прекрасното Слънце


Под звуците
на първите птичи песни.
Дома си оставих
по средата на бурята
и на нощта зад мен,
Да, и на моя собствен път.
"Uriah Heep - July Morning "


Щастливо лято на всички!

Nigel Kennedy

През последните 25 години Найджъл Кенеди се превърна в един от водещите цигулари виртуози на световната музикална сцена и без съмнение, един от най-значителните британски изпълнители. Виртуозната му техника, уникален талант и атрактивно сценично присъствие, дадоха нов прочит както на класическия, така и на съвременния репертоар.



Като дете, Кенеди е най-прочутият ученик на Йехуди Менухин в неговото училище. След смъртта на лорд Менухин, се разбира, че легендарният цигулар е плащал таксата на младия Кенеди през всичките години на обучение в училището. По-късно Кенеди заминава за Ню Йорк, където следва в “Джулиард Скуул” при прочутата педагожка Дороти Дилей.

Кариерата на Найджъл Кенеди е повече от впечатляваща: мащабни турнета и на четирите континета; множество концерти с най-прочутите оркестри и диригенти в света; участия на най-престижните фестивали в Европа и САЩ. Сред най-значителните дебюти в кариерата на Кенеди е изпълнението на Концерта за цигулка от Менделсон през 1977 година на сцената на Кралската опера с Филхармонията под диригентството на Рикардо Мути, дебюта с Берлинската Филхармония през 1980 и в Ню Йорк – през 1987 година.


Артист на компанията EMI още от самото начало, дискографията на Найджъл Кенеди е изключително многообразна, а албумите му печелят всички престижни награди за класическа музика. Албумът с Концерти за цигулка от Елгар и записан с Лондонската филхармония се продава в над 300,000 копия, достига златен статус и е обявен за Албум на Годината през 1985 от списание “Gramophone”. Записите на концерти за цигулка от Брамс и Бетовен се продават в над 100,000 копия. През 1989г. записва “Четирите годишни времена” от Вивалди с Английския Камерен Оркестър и пренаписва историята на звукозаписната индустрия като влиза в “Книгата на рекордите Гинес” за най-продаван класически албум на всички времена. “Четирите годишни времена” се продават в над 2 милиона копия, а албумът обитава класациите за класическа музика в продължение на 1 година. Следват Концерти за цигулка от Чайковски с Лондонската Филхармония, Соло соната от Барток с Майнли Блек,Концерт за цигулка от Сибелиус с Бирмингамския симфоничен оркестър под диригентството на сър Саймън Ратъл; записи с Кралската филхармония и Андре Превин; Концерти от Менделсон с Английския камерен оркестър и Джефри Тейт. Следва един от най-успешните проекти на Кенеди – “Кафка” (Kafka) – с негови авторски композиции. В репертоара на Кенеди присъстват още и творби от Дебюси, Равел и Берг.



През 1991 година излиза книгата “Always Playing” - или една история за част от живота ми, както казва самият цигулар (Кенеди мрази книгата да бъде наричана биография), която влиза на 5-то място по продажби в класацията за бестселъри на “Сънди Таймс”. През 1992 година, Найджъл Кенеди съвсем неочаквано обявява решението си да се отегли от обществения живот. През този период EMI издава албума “A Portrait of Nigel Kennedy”.

Пет години по-късно, през април 1997, Кенеди триумфално се завръща на международната концертна сцена с мащабно турне в САЩ. Новината за неговото завръщане измества от първите страници на британските вестници дори темата за предстоящите парламентарни избори.


Найджъл Кенеди влиза в студио, за да презапише Концерт за цигулка от Елгар под диригентството на сър Самън Ратъл. През 1998 година, Кенеди записва рецитален албум, който посвещава на творчеството на великия цигулар и композитор Фриц Крайслер. Същата година продуцира и издава албума “The Kennedy Experience”, вдъхновен от музиката на легендарния Джими Хендрикс. През 1999 год. Кенеди в сътрудничество с един от най-добрите челисти в света, Лин Харел, записва камерна музика с творби от Бах, Равел и Кодали. Една година по-късно излиза албумът Classic Kennedy (компилация с популярни откъси), записан с Английския камерен оркестър, който застава директно на първо място в класическия чарт на Острова.

През 2000-та Кенеди записва първия си компактдиск с прозиведения от Бах, като програмата включва четири от най-популярните творби на композитора: Концерт за две цигулки в ре минор, Концерт за обой и цигулка в ре минор и двата концерти за цигулка в ла минор и ми мажор. Записите са под диригентството на самия Кенеди заедно с най-престижния и уважаван оркестър в света – Берлинската филхармония. През сезона 2000/2001 Найджъл Кенеди изнася редица концерти в Европа, Сащ и Япония заедно с Берлинската филхармония.




През 2000 година на сцената на “Роял Албърт Хол” в Лондон, Кенеди получава наградата за “Изключителен принос към британската музика” на на Британските музикални награди. На следващата година той е избран за “Изпълнител на годината” на същата церемония, а изпълнението му заедно с Берлинската филхармония на концерт от Бах се превръща в събитието на вечерта. Публиката в залата става за втори път на крака, когато Кенеди, но този път с полското трио “Kroke” изпълняват “Чардаш” от Монти.

През 2002 Найджъл Кенеди, за пореден път решава да провокира публиката като този път забърква пъстроцветна и емоционална смес от фолклора на Източна Европа и традиционните ритми на Северна Африка. Резултат e ‘East Meets East’, превърнал се в един от най-емблематичните албуми на цигуларя. Комбинацията е повече от печеливша за нас българите, защото Найджъл Кенеди е поредното голямо име от света на шоубизнеса, което не остава безразлично към красотата на българския фолклор. В албума Кенеди и компания са включили песните “Айде, Яно”, “Дафино”, “Йовано, Йованке”, “Вино”, “Ederlezi” (Горан Брегович) или по-популярна в България като “Гергьовден” плюс други популярни балкански мелодии като “Kazimiers” и “Tribute To Maria Tanase” и традиционни ритми от Северна Африка.


източник на текста

сряда, 29 юни 2011 г.

От любов към изкуството ♥ О. Хенри


Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки.
.

Джо Лараби, израсъл сред дъбовите гори и равнините на Средния Запад, имаше неудържимо влечение към изобразителното изкуство. Още на шест години той беше нарисувал градската помпена станция и един от видните граждани, забързан покрай нея. Плодът на това творческо усилие беше поставен в рамка и изложен на витрината на аптеката редом с един необикновен кочан царевица, в който редовете на зърната бяха тек. Когато навърши двадесет години, Джо, с небрежно вързана вратовръзка и грижливо стегната кесия, замина за Ню Йорк.Дилиа Карудърз, която живееше на Юг в едно оградено с борове селище, правеше такива чудесии с някакви си шест октави, че роднините й събраха достатъчно парици в панамената й шапка, за да иде „на Север“ и „да завърши“. Те нямаха представа как точно ще за… впрочем за това именно ще разкажем.
Джо и Дилиа се запознаха в едно ателие, където се събираха студенти по живопис и музика, за да разменят мисли за светлосенки, Вагнер, музика, творби на Рембранд, картини, Валдтонфел, стенни тапети, Шопен и Улонг.
Джо и Дилиа се влюбиха или се залюбиха — както предпочитате — и скоро се ожениха, защото (виж по-горе), когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки.
Господин и госпожа Лараби си взеха квартира и започнаха да се занимават и с домакинство. Квартирната им беше самотна и отдалечена — нещо като най-ниския си бемол в левия край на клавиатурата. Но те бяха щастливи. Защото бяха отдадени на изкуството си, отдадени и един на друг. И моят съвет към богатия младеж е: продай имота свой и раздай на бедните… или по-добре на портиера, за да те пусне да живееш в такава квартирка със своето Изкуство и своята Дилиа.
Живеещите в квартирки несъмнено ще се подпишат под моята декларация, че истинското щастие принадлежи само тям. Дом, в който цари щастие, не може да бъде тесен: нека скринът се прекатури и стане билярдна маса; нека дъската над камината се превърне в кресло, писалището — в спалня за гости, мивката — в пианино; нека четирите стени ви захлупят, ако щат — нали вие със своята Дилиа ще останете между тях! Но ако в дома ви няма щастие, какво от това, че ще бъде толкова широк и просторен, че да влизате в него през Златата врата, да окачвате шапката си на нос Хатерас, пелерината — на нос Хорн и да излизате през Лабрадор?
Джо учеше живопис в класа на великия Маестро — не може да не сте чували за него. Уроците му пръскат светлина, парите, които взема за тях, извикват сянка на лицето и може би затова той се слави като майстор на светлосенките. Дилиа учеше при Розенщок — знаете с каква широка известност се ползува този смутител на покоя на клавишите.
Джо и Дилиа бяха много щастливи, докато имаха пари. Така е винаги… но нека не бъдем цинични. Всеки от тях си беше поставил ясно определена цел. В скоро време Джо трябваше да започне да рисува такива платна, за които да се изпопребиват стари джентълмени с тънки бакенбарди и дебели портфейли. Дилиа пък трябваше да овладее музиката, а после така да се пресити от нея, че ако види едно непродадено място в партера или в ложите, да се оттегля капризно в апартамента си, да си похапва раци и под претекст на заболяло гърло да отказва да излезе на сцената.
Но най-хубавото от всичко според мен беше техният живот в квартирката: дългите, увлекателни разговори след уроците през деня, приятните обеди и леките закуски, споделянето на честолюбиви мечти — при което всеки виждаше не само своите успехи, но и успехите на другия, — взаимната помощ и вдъхновение и — простете ми липсата на артистичност — сандвичите със сирене и маслини в единайсет вечер.
Но след време високо развятото знаме на Изкуството увисна. Това се случва понякога, макар и не по вина на знаменосеца. Всеки изнася, а никой не внася, както казват грубите материалисти. Не достигаха пари да се плаща на господин Маестрото и на хер Розенщок. Но когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки. И тъй Дилиа заяви, че трябва да дава уроци по музика, за да има какво да къкре на котлона.
Няколко дни поред тя излиза да търси ученици. И ето че една вечер се върна с повишено настроение.

— Джо, мили мой — възкликна тя радостно, — вече имам ученичка. И какви мили хора са само! Генерал… генерал А. Б. Пинкни и дъщеря му. Живеят на Седемдесет и първа улица. Каква разкошна къща, Джо — да видиш само входната врата! Византийски стил — така, струва ми се, ще го определиш ти. А вътре! Ах, Джо, досега не съм виждала такова нещо. Ще давам уроци на дъщерята, Клемънтина. Аз вече я обикнах. Такова нежно същество — облича се винаги в бяло — и толкова мило и естествено! Само на осемнайсет години. Ще й давам уроци три пъти седмично. И представи си, Джо, по пет долара на урок! Вече не се тревожа; като взема още две-три ученички, ще мога да възобновя уроците при хер Розенщок. Хайде, миличък, махни тази бръчка между веждите и да направим една хубава вечеря.
— Лесно ти е на теб, Дили — каза Джо и въоръжен с кухненски нож и чук, атакува консервата с грах. — Но аз как ще се чувствувам? Мислиш ли, че ще те оставя да тичаш по уроци и да печелиш, за да витая аз в сферите на голямото изкуство? Не, кълна се в костите на Бенвенуто Челини! И аз мога да се заловя с нещо — я вестници да продавам, я улици да настилам — и да внасям по някой долар.

Дилиа се приближи до него и увисна на врата му.

— Как може да си толкова глупавичък, Джо! В никакъв случай не бива да оставяш живописта. Нали виждаш — аз не оставям музиката, за да се заловя с нещо странично. Предавайки уроци, и аз самата ще се уча. Никога не бих се разделила с моята музика. Да не си посмял да напуснеш Маестрото.
— Добре — съгласи се Джо и посегна за синята салатиера с форма на мидена черупка. — И все пак крайно неприятно ми е, че трябва да даваш уроци. Това не е Изкуство. Но ти си такова съкровище и толкова всеотдайна.
— Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки — произнесе Дилиа.

— Маестрото похвали небето в онзи етюд, който правих в парка — каза Джо. — А Тинкъл ми разреши да окача две работи на витрината му. Може и да се продадат, ако привлекат вниманието на някой паралия идиот.

— Положително ще се продадат — каза нежно Дилиа. — А сега да благодарим на съдбата за генерал Пинкни и за това телешко.

Цялата следваща седмица съпрузите сядаха да закусват рано. Джо се беше запалил да рисува ефектите на утринната светлина в парка и в седем часа Дилиа го изпращаше, заситила го със закуска, нежни грижи, насърчения и целувки. Изкуството е любовница, която не се задоволява с малко. Джо рядко се прибираше по-рано от седем вечер.

В края на седмицата Дилиа, отпаднала, но умилително горда, хвърли победоносно три петдоларови банкноти на малката масичка (8 на 10 инча) в малката гостна (8 на 10 фута).

— Понякога Клемънтина ме измъчва — каза тя някак уморено. — Изглежда, не се упражнява достатъчно и ме принуждава да й повтарям едно и също нещо по няколко пъти. И освен това тези еднообразни бели тоалети действуват така подтискащо. Но генерал Пинкни е изключително мил старик. Трябва да се запознаеш с него, Джо. Понякога идва при нас по време на урок — той е вдовец, нали знаеш? — застава до пианото и подръпва козята си брадичка. И неизменно пита: „Как вървят шестнайсетинките и трийсет и вторинките?“ Ах, Джо, да видиш само каква ламперия имат в гостната! И какви меки вълнени завеси на порталите! Напоследък Клемънтнна нещо покашлюва. Надявам се, че е по-здрава, отколкото изглежда. Всъщност аз много се привързах към това толкова мило и толкова възпитано същество. Братът на генерал Пинкни е бил на времето пълномощен министър в Боливия.

Но тук Джо, с вид на граф Монте Кристо, извади последователно десет, пет, два и един долара — четири истински, законни банкноти — и ги сложи до спечелените от Дилиа.
— Продадох акварела с обелиска на някакъв човек от Пиориа — съобщи той тържествено.
— Не се занасяй — каза Дилиа. — Как от Пиориа?
— Ей така на. Да го беше видяла само — такъв един дебелак, с вълнен шал и клечка за зъби от птиче перо. Забелязал етюда на витрината на Тинкъл и отначало взел обелиска за вятърна мелница. Но, така или иначе, купи го симпатягата и дори ми поръча втора картина, с масло — изглед от сточната гара в Лакълуана. Иска да си я носи в Пиориа. Уроци по музика ли, казваш? Е, все пак те не са съвсем откъснати от Изкуството.
— Толкова се радвам, че не се отклоняваш от начертания път — похвали го от все сърне Дилиа. — Чакат те големи успехи, мили. Трийсет и три долара! Никога не сме имали толкова много пари. Днес ще вечеряме миди.
— И филе миньон с гъби — добави Джо. — Къде е вилицата за маслините?
Следната събота Джо се прибра пръв вечерта. Той разпръсна осемнадесетте долара на масата в гостната и изми ръцете си от някаква чернилка — наглед маслена боя.
Половин час след него се върна и Дилиа. Дясната й ръка, цяла омотана в бинтове, приличаше на някакъв безформен вързоп.
— Какво е това? — попита Джо след обичайните прегръдки.

Дилиа се засмя, но не много весело.

— След урока на Клемънтина й хрумна да ме черпи печени филийки с разтопено сирене — взе да обяснява тя. — Странно момиче, знаеш. В пет часа следобед печени филийки с разтопено сирене! Генералът си беше в къщи. Да го беше видял само как хукна за тигана, сякаш в къщата няма никаква прислуга. Клемънтина нещо не е добре със здравето — толкова е нервна. Когато поливаше филийките с разтопеното сирене, изля от него на ръката ми — съвсем вряло. Щях да изрева от болка. А милото момиче така се притесни и разстрои. А пък генерал Пинкни, да не говорим! Едва не се побърка. И сам хукна надолу и прати някого — май огняря — в аптеката за мехлем и бинтове. Сега сече не ме боли толкова.
— А това какво е? — попита Джо и като взе внимателно ръката й, измъкна някакви бели конци, които се подаваха под бинта.
— Това е нещо мекичко, на което е сложен мехлемът — каза Дилиа. — Я! Нима си продал още една картина, Джо? — Тя едва сега забеляза парите на масичката.
— А ти как мислиш? — отвърна Джо. — Питай човека от Пиориа. Той си получи днес сточната гара и може би ще поръча още един пейзаж от парка и изглед от Хъдзън. Към колко часа си изгори ръката, Дили?
— Към пет, мисля — каза жално Дили. — Ютията… тоест сиренето беше готово около това време. А, да беше видял генерал Пинкни, когато…
— Седни за минутка. Дили — каза Джо. Той седна на кушетката, притегли жена си до себе си и я прегърна през рамо. — С какво се занимаваш през последните две седмици. Дили?
Тя устоя храбро няколко мига, гледайки мъжа си с любов право в очите, измърмори нещо за генерал Пинкни, но после наведе глава и истината се изля, примесена със сълзи.
— Не можах да намеря никакви ученици — призна тя. — А и не можех да те оставя да зарежеш уроците. Затова постъпих като гладачка в голямата пералня на Двайсет и четвърта улица. И измислих историята с генерал Пинкни и Клемънтина — ама добре я измислих, нали, Джо? А след като днес едно от момичетата залепи горещата ютия на ръката ми, по целия път към къщи съчинявах случката с разтопеното сирене. Нали не ми се сърдиш, Джо? Ако не бях намерила работа, ти може би нямаше да продадеш картините си на господина от Пиориа.
— Той не е от Пиориа — изрече бавно Джо.
— Всъщност няма никакво значение откъде е. Какъв си ми хитрец, Джо! Я ми кажи — не, първо ме целуни, — я ми кажи как се сети, че не предавам уроци на Клемънтина?
— До тази вечер не подозирах нищо — каза Джо. — А и сега нямаше да се сетя, ако днес не бях изпратил от машинното в пералнята горе памучни конци и масло за някакво момиче, на което бяха изгорили ръката с ютия. От две седмици паля котлите на тази пералня.
— Значи, ти не…
— Моят купувач от Пиориа, както и твоят генерал Пинкни са произведения на едно и също изкуство, което обаче няма нищо общо нито с живописта, нито с музиката.
Тук и двамата се разсмяха и Джо подзе:
— Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви…
Но Дилиа му затисна устата с ръка.
— Не — каза тя. — Просто когато обичаш.

текст: "От любов към изкуството"-О. Хенри

А вие бихте ли пожертвали мечтите си заради любимия човек?
 

вторник, 28 юни 2011 г.

DADA Drinking and Drawing - "Hamlet"

По традиция на 27.06.20011 отново се проведе събитието "Вечерен Акт", в софийския Dada Cultural Bar. Темата този път беше"Хамлет". Идеята на организаторите е събитието да се провежда два пъти месечно. За желаещите да рисуват по редовно клуб "Dada Cultural Bar"  си сътрудничи с ателието за вечерен акт при Дона, където желаещите биха могли да рисуват голо тяло три пъти седмично.
Наистина е много приятно, не само за рисуващите, а за всички които биха изпили едно питие в творческа обстановка.На сайта на Dada Cultural Bar. можете  да се информирате за следващата такава вечер.

 *images marianaBak by Krasivo

понеделник, 27 юни 2011 г.

Juanes - A Dios Le Pido

Очите ми да се събуждат със светлината
на твоя поглед...


A Dios Le Pido (На Господ се помолих....)



Дано майка ми да не умира
и баща ми да ме запомни,


A Dios Le Pido



Да останеш при мен
и никога повече да не напуснеш живота ми,

A Dios Le Pido
Моята душа да не е никога уморена,
когато те обичам, любов моя,


A Dios Le Pido



За останалите дни които ми остават
и за нощите които още не са дошли,


A Dios Le Pido

и За децата на децата ми,
и за децата на децата ти,


A Dios Le Pido


За моето село да не се пролива толкова кръв,
и да се изправят моите хора,

A Dios Le Pido

моята душа да не е никога уморена,
когато те обичам, любов моя


A Dios Le Pido



Да ти дам още един миг живот,
да ти предам сърцето си,
да ти дам още един миг живот,
и за да остана винаги на твоя страна,
за още миг живот,


A Dios Le Pido



И ако умра да бъде от любов,
и ако се влюбя да бъде в теб...
И този глас да е всичко на това сърце,
всеки ден се моля на Бог....





неделя, 26 юни 2011 г.

Приказен свят от Mandy Lynne


Просто сърцата стават по-голeми...

Той носи толкова слънце в себе си,
че чак
небето му завижда много тайно.
Привечер сяда на протъркания праг.
Лови звезди във стария си чайник
и после с уморената Луна
отпиват тихичко отвара от вълшебства.
Говорят си. Или пък си мълчат.
И всичко е прекрасно. Като детство.
Понякога прекрачва хоризонта...
Отплава с лодката си от мечти.
Опитомява някакъв забравен облак.
А после става вятър. И лети.
В една кутийка, колкото сърце,
си е събрал най-златното богатство-
безкрайна обич. Като на дете.
Шшшшш...тихо, Свят!
Момчето пораства!

Прочетете повече на: http://caribiana.blogspot.com/2011/04/e.html#ixzz1QNY9K7Q5

 фотограф: Mandy Lynne

събота, 25 юни 2011 г.

Красивите хартиени скулптури на Calvin Nicholls

Канадския художник Calvin Nicholls създава невероятно красиви скулптури от хартия. Калвин  се занимава с това от 1986 г. в студиото си на север от Торонто, в Онтарио, Канада. Работи единствено с листове хартия и скалпел, но резултата е зашеметяващ. Невероятно детайлни и живи скулптури. 






Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 
-------------