неделя, 13 ноември 2011 г.

Мечталия (силата на мечтите)



Той беше обикновен човек, изстдарал като цялото човечество, понесъл непосилен за плещите му товар. А бе чувствителен. Бе оптимист. Бе ... преди да го смачка живота. Изстдал бе много, понякога му се струваше, че другите хора прехвърлят и своята болка на него. Сякаш целия му живот бе с главата надолу и дори по-лошо сякаш кръвта в жилите му се събираше, бавно, много бавно и мъчително, в главата му заедно с цялата болка. Имаше чувствството че ще експлоадира. А може би това щеше да е избавление... Може би щеше да е по- добре просто да престане да съществува... Нищо чудно че толкова често го болеше главата , особено напоследък ... всеки ден ... непоносимо. Но това вече беше ежедневие за него и не го притесняваше... Хъх, странно. Той се смееше на тези си мисли. Като в някакво китайско мъчение ... Сигурно и филмите бяха размътили мозъка му. Да, като малко дете обичаше да се глези с телевизия и с разни други безцелни забавления, когато беше уморен. Но все пак предпочиташе книги, картини и разкази. Бе човек на изкуството. Обичаше да вихри въображението си и да мечтае за един по-добър свят. Възхищаваше се на красивото. Опиваше се да се смее по-честичко и поне веднъж на ден да се усмихва. Смехът му бе някак тъжен, а сълзите усмихнати, като на непоправим мечтател брулен от действителността. Плачеше всяка нощ... плачеше като малко дете! Искаше му се да все още да беше такова.Тогава истински се радваше, наивно вярваше, мечтаеше... Беше построил във въображението си един приказен свят от въздушни кули и мечти. “Мечталия” - идеалната страна, където всичко е възможно. Колко светли бяха мечтите му, колко красиви! Беше щастлив. После всичко се проемени, колкото повече години и отговорности натрупваше на плещите си толкова повече ставаха и ревогите, а радостите по-малко. Щастието вече не чукаше на вратата му или поне много рядко. Беше малко позабравен. От него и от хората. Но когато някой се сетше за него той приветстваше гостоприемно, усмихваше се и радваше. За тези 30 години той бе изстрадал много, твърде много, бе опитал от вкуса на почти всяко човешко страдание. Разбира се бе правил и глупави младежки грешки, но ударите на съдбата бяха по-пагубни. Твърде много разочарования и болка. Но той все още имаше надежда, все още имаше мечтите си и един двама приятели. Имаше все здраве, живота си и време. На здравето му бе дар божий, животасам си го бе изградил, а времето... за какво му беше? Време. С какво да го запълни? Понякога секундите му се виждаха цяла вечност. А какво беше направил той през живота си ? Нищо твърде съществено, а мечтите му бяха големи. Обстоятелствата просто не му позволиха повече. Бе разбрал, че желанията рядко се сбъдват, че да искаш е едно, да можеш друго и да го направиш съвсем различно. Мечтите му бяха земни, другите ги бе скътал в едно ъгълче на душата си където спеше и неговото позбравено оптимистично лице. Бе се научил да не иска твърде много и да се радва и на това, което има. Например бе постигнал с труд и упорство, с талант и знания кариерата си. Имаше потенциал. Бе сбъднал поне някои свои мечти, но можеше и повече... искаше повече... все още мечтаеше! Родителите му бяха загинали. Финансовото му състояние не беше добро и отрано се научи да се оправя сам. Бе лъган много пъти. По-рано бе много доверчив. Също така много пъти се беше привързвал към хора, който го нараняваха. Разбира се, бе изпил горчивата чаша на несподелената любов и самотата. Бе обичал! Дори веднъж бе получил любов. Тогава животът му се изпълни със смисъл както банално пише в романите и книгите, но той наистина беше щастлив. Летеше високо, за да падне с трясък и да го боли повече, защото, всяка красота увяхва и след всяко добро следва зло. Тя беше болна ... Ракът първо я ощипа, после я притисна задушаващо и бавно изсмука живота и... От тогава той се страхуваше когато всичко вървеше твърде добре. Знаеше, че това не е естествения ход на нещата и обикновено е последвано от много болка. Знаеше също, че колкото повече се привържеше към някого или нещо, толкова по–голямо щеше да бъде и страданието, ако го изгуби. Но все пак бе поел риска. Не можеше да живее без приятели. Те го подкрепяха и обнадеждаваха. Имаше нужда от любов, от радост , от мечти и устрем. Всеки ден вършеше наглед едно и също ... Прибираше се уморен. Гледаше да се забавлява поне през уикендите. Искаше му се да е по-различно, да има повече. И един ден ... бавно отваряйки сънените си очи той сякаш зърна едно чудно красиво създание до леглото си. Разтърка очи ... нямаше я. Стана, изми се, започна да си приготвя закуска. Но... ето я ... тя пак се появи! Този път ясно. Тя беше истинска! Изненада се и няколко минути беше като парализиран. В нея имаше нещо, нещо магично! Когато се поокопити и започна да задава въпроси, тя се приближи бавно до ухото му и прошепна “Искаш ли да можеш да имаш всичко? Дори това, което не смееше да мечтаеш. Всичко! Помисли си...” Той възкликна без да се замисли “Да разбира се!” Ослепителна свтлина... топлина ... нежна магия! След малко всичко бе същото. Той бе слисан. Не знаеше какво да мисли, беше толкова реално, толкова хубаво! Но как... Продължи да върши ежедневното. Закъсняваше. “Хайде де , не може ли да се свари по-бързо това кафе!” Кафето мигновено бе готово... Той не обърна внимание, бързаше. После му се прииска автобуса да доиде веднага, защото знаеше, че вече е закъснял. Той дойде. Когато пристигна на работа, му се скараха за поредното закъснение. Искаше му се да не беше закъснявал! Започна да си върши работата. Погледна машинално часовника. После пак и пак ... Я! Беше изостанал май. Отиде да го свери. Но и другите часовници показваха толкова! Шефа му мина и му се усмихна. Странно! Сякаш наистина не беше закъснявал. “Днес май става каквото поискам” помисли си с насмешка и изведнъж се сети за видението си сутринта. Прииска му се пак да види чудната красавица. Изведнъж хората застинаха, времето сякаш спря и тя се яви пред него. Погледна я учудено и попита. “Но как, какво...” “Нали това поиска, мечтателю? Както и кафето, автобуса, времето... Нали поиска да можеш, да имаш всичко?!”-отвърна тя. “Да но... И сега всичко което посикам ще е реалност? ” “Да но помисли добре... пожелаеш ли всичко ... ще изгубиш мечтите си.” “Мечтите ми?!” – възкликна той в недоумение. “Хах ... ама аз ще имам всичко. Какво са мечтите?! Та нали всичките ми желания ще бъдат изпълними!” Опианен от ставащото той отговори с твърдо “Да” на предлжението на чудната “Фея” (така и викаше после). “Добре. Достатъчно е само да го пожелаеш и ще имаш.” – каза тя и отново изчезна. И той започна да иска. Внимание, дрехи, трапеза, кола, пари, къща. Малки и големи глезотиики. Невероятно! Всичко се сбъдваше, мигновенно! И той продължи да иска ...Сбъдна всичките си мечти! Имаше дори това, за което не смееше да мечтае от съобразителност. Искаше ... и за другите искаше даже. Желаеше, искаше, можеше... Беше господар, творец, вдъхновител на света и вселената! Нещата започнаха да се променят. Първо в малки мащаби – само около него, а после и в по-големи. Света се промени. Вече и приказките се сбъдваха. Реалността, вечността, свободата, желанието, всички те вече имаха друго значение. Неизмеримо, неописуемо. Понякога той викаше своята Фея и си говореше с нея... Обожаваше я, защото тя му даваше всичко, бе образ на чудото. Беше щастлив ... говореше ли говореше ... А после... отново искаше... желаеше , искаше, можеше ... беше еднакво, защото той искаше и можеше всичко. Поиска слава, известност, мечтаната по-рано работа и средствата за нея. Всъщтност тя вече му беше хоби, не се налагаше да работи. Беше велик творец, най-великия в бъдещето и в миналото (те бяха в неговите ръце). Пишеше, рисуваше, композираше... Имаше талант и дори поска още. Превърна живота в една приказка. Вълшебна приказка, щастлива... без край. Имаше и хиляди удоволствия. Чудеше се кое да избере... По едно време започна дори да се чуди какво още да поиска, какво остана. Наслаждаваше се на всичко. Беше повече от щастлив. Отначало му бе трудно да свикне, но твърде лесно привикна. А и защо не?! Изглеждаше перфектно! Живееше, твореше, радваше се, ликуваше... Думите не могат да опишат прекрасните му чуства и обкражение. Всичко. Всичко бе изпълнимо и обозримо! Цялата вселена (макар да е спорно дали тя все още отговаряше на понятието си). Можеше да лети , можеше дори да държи звездите в ръцете си ... можеше всичко. И той летя така много време. То минаваше неусетно. Живя в пълно задоволство стотина години. След време, след доста време, той започна малко по малко да се отегчава... Тръпката липсваше, желанието за трудно достижимото и огромното удовлетворение при постигането му. Осъзна, че нещата не са чак толкова хубави, когато ти се поднасят на тепсия. Сети се за думите на Феята и те започнаха да го човъркат отвътре. Беше забравил всичко свързано с нещастието и страданието, както и с неосъществимото. Бе позабравил и думата “мечта”. Сега той можеше да има всичко освен мечтите си. Липсваха му! Липсваше му великото удовлетворение и щастие след мъките... И той сътвори своята - Мечталия. Всичко, което пожела веднага бе изпълнено. Това наистина бе свят на мечти, но в него нямаше мечти! Накрая всичко взе да му се струва безинтересно ... да губи смисъл. Поиска мечти от Феята, но тя не му ги даде(не можеше). Беше забравил и думата “Не” Започна все по силно да ги желае, искаше , беше нещастен... странно , защото имаше всичко останало. Липсата на това едно нещо беше ужасна. Та нали е в природата на човека винаги да иска, а и да опитва, да изживява щастието през призмата на нещеастието. За да се радваш истински, трябва и да си страдал. Иначе никога няма да можеш да познаеш шастието... А мечтите , мечтите са пътя ... пътя от лошото към доброто, от материалното към, духовното, от постижимото към невъзможното! Те са безкрайност- недостижими и необозрими. Те са като книги, като думи, като мисли... Човек не може да научи всичко, да прочете всичко, да види всичко, да може всичко. Ето дори и той, дори и Феята всъщност, не можеше всичко. И той започна да иска толкова силно... страдаше за свойте мечти, за духовното, за щастието от недостижимото... Превърна желанието за мечтата в мечта! И тогава... тогава света се превърна в същия този свят от който той избяга. В този в който освен щастие имаше и страдание... имаше и мечти! Феята му се усмихна... После ... ослепителна свтлината... топлината ... нежната магия! След миг всичко си бе по старому. Той се събуди и се усмихна на живота... Не помнеше приказния свят, защото бе в разрив с реалния. Помнеше само Феята. Беше щастлив ... вече можеше и имаше всичко ... можеше и имаше в мечтите си... Защото мечтите са част от реалното и същевременно от недостижимото . Те са възникнали заедно с доброто и злото, заедно и с живота. Те са всичко! Може би пък света е просто мечта или илюзия?! Та нали ние-хората го правим такъв, какъвто искаме. Измисляме понятия за време , простор, вселена, радост, мечта, а те са неизмерими и неопознаеми. Определенията на хората са само това което те могат да възприемат. За вселената няма време, за простора няма край, за вечността няма хора, за мечтата няма невъзможно.
източник на текста

0 коментара:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 
-------------