СЛАДКО И ЗЕЛЕНО

Лете все ме тегли насам, пътят тесен, опнат нагоре, като дете го надвивах, ама сега... Настъпих сянката на големия орех, а той ми се смее, даже сянка нямам, все изотдолу го гледам. Късам зелени плодове, беля кората и си търкам устните - най-хубавото червило, което някога съм имала, прибирам три за после. Стигам пътя пред дядовата къща, бях на седем, като го уби асфалтът, мразехме го, дебнехме го да поизстине и си откъсвахме по малко, правехме топчета и ги дъвчехме, после се смеехме с орехови устни и асфалтови зъби. Сега е остарял и жалко, не става за дъвчене.
Търся ключа, надигам се, още ми е нависоко, отключвам на уж, отдавна тук няма нищо ценно, освен за мен, но то ми е вътре, слагам ключа в джоба си, ще стане и за... дали да не го глътна? Стъпалата се предадоха по две наведнъж, по-бързо, докато я няма баба, ще потършувам из килера. Чудна баба е тя - ту блага и зелена, ту гневночервена, да не й се мяркаш пред очите, ту черно-поройна, като дъжд се излива отгоре ти; ще рискувам.
Вътре тъмно, слънчев лъч се промъква плах - познава баба. Тука са ми приятелите - лавандулата, ореховата шума, ментата, - душа, бърча нос, кискам се налудничаво, ето затова пропуших ментови цигари. Големите купчини с нови черги уж не са вече високи, а трябва на столче да се кача, че да стигна най-отгоре. Мятам се и бръквам в тайника с бонбоните, майната й на захарта, развивам ги един по един, натъпквам няколко в устата си, разтича се пълнежът по брадичката ми, затварям очи и дъвча настървено, бързам, баба не дава да се яде тука, правя й напук. Така съм се омазала, ставам на голям бонбон, той се топи, душата ми попива в тъмното, то я преглъща и праща слънцето да посрещне някого. "Ваш'та мама, кранти с кранти, да ви..." - дядо ми, връща се с конете - спокойно, той винаги е зелен.
  © Валентина Плачкинова